Историчката споделя още: "Мисля, че българите обичат да празнуват - откриването на местния панаир, селския събор и всичко, което е около традицията. В това няма нищо лошо. Традиционните празници са били устоите на българщината, народът ни е оцелял в тежките години на робство чрез тях. А официални празници като Съединението, Независимостта, 3 март, някак не ги чувстваме.
Тези празници идват изкуствено нагласени за българина, защото са държавни празници. А българинът не се гордее със своята държава. Усещането за незначимост, зависимост и слаба държава ги има... Затова хората от подбалканските полета скочиха с черешовите топчета, когато се разбра, че в учебниците понятието "робство” се подменя с "присъствие" и отпадат теми, засягащи тяхното национално самочувствие, като "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”.
Защо разсъждава така Светла Димитрова? Вероятно, защото българинът си има само това - героично и тежко историческо минало. Макар и свободен, повече от цял век той се чувства безпомощен. Много инициативни и образовани хора се изнесоха към "другата” Европа, Щатите и света. Малко са проспериралите българи, а другите, по-голямата част, са апатични, безразлични. А инициативата на Община Враца на площад "Христо Ботев” вероятно ще уважат шепа българи-родолюбци и, задължително, представители на партиите. Липсва усещането за национален просперитет и гордостта от силна и единна държава. Липсва!
"И ако станахме независими в далечната 1908 г., не само да постигнем националното си обединение с последвалите малко по-късно Балкански войни, но и да станем икономически силни и независими от Османската империя, днес, след повече от сто години, мечтата на българите не е постигната. Те повече от всякога са разпръснати по света, а в родината си се чувстват бедни, разединени и изоставени”, с болка споделя учителката.
"Възхищаваме се на другия свят. Светът, който повече от двеста години се бори за своята демокрация, но никога не е бил лишен от свобода за разлика от нас - пет века. Е, има за какво да му се възхищаваме. Но там съзнанието на гражданина като нас е друго. Там никой не виси часове по кафенетата, никой не пустосва държавата си, никой не обвинява никого. А всеки е взел живота си в ръце. У нас, където и да се обърнем, без значение в малко селище или голям град, навсякъде ще се видят пълни кафенета с апатично блеещи хора в трудоспособна възраст, а покрай тях - мизерия.
Боклуците са навсякъде в буквалния смисъл, там, където се живее, пред входовете, в градинките, на площадите. И, разбира се, в душите. И никой не се възмущава от това, което е покрай него и в самия него. А иначе обвинява и псува. От това не става по-леко. По-леко става от инициативата, от работата, която ражда прогрес, развитие, пълноценност. А мързелът носи уродство и духовен упадък. Къде ни е пословичното трудолюбие, с което така се гордеем? Унищожихме го, а с него и ценностите си, убедена е събеседничката ни.
Това за съжаление е българската нация в настоящия исторически момент, 108 години след обявяването на нашата Независимост. А целта на тогавашните държавници, на българския монарх Фердинанд, на министър-председателя Александър Малинов, е била да видят България независима, а оттам единна, обединена и решила своя национален идеал - Санстефанска България. Къде през годините тази цел се загуби…”
Отчаянието от националните катастрофи обезверява нацията, лишава я от самочувствие и увереност за развитие по самостоятелен път, което продължава и до днес. Днес се мъчим да стъпим върху здравите устои на обединението в Европейския свят. И в това обединение трябва да се борим, за да заслужим респект и уважение от другите държави в съюза. Независимост и свобода никога не се подаряват, заключава Светла Димитрова, казва го и на учениците си в час по история.
