Проф. Младенова обясни, че същинската причина да дойде във Враца и да работя с месната трупа е най-вече заради това, че в такова място, има въздух повече отколкото в София, повече има шанс, повече енергия има да се потегли нанякъде и нещо да се случи, нещо рисково, което не разчита на сигурността „знаем си какво да направим”.
Това според нея е същинската възможност, към която всеки който не е спрял до това да каже „знам какво е театъра” да продължава да го узнава. „Светлото, което бе” изтъкнатата наша режисьорка определи, като необичайно по силата на това, че материята му е единствено върху поеми, върху поезията на литературната бохема от 20-те години на миналия век и текстове на Алеко Константинов.
„Без Алеко Константинов нямаше как да стане представлението по силата на образа на Бай Ганьо, г-н Балкански, метаморфозата на който е другия полюс в нашият спектакъл. Става дума за съдбата на българската интелигенция. Става дума доколко тя удържа на идеализма и интуицията си за битие, на високите си абсолютни мерки, как стои в контекст, с който не е съгласна, как стои в живот, който не й харесва и докъде съхранява и опазва илюзиите, утопиите си, че това може да бъде променено.
Истината е, че светът е натискал поетите. Изплювал ги е прагматичният модел и ги е натискал. Те даже биографически, повечето са си отишли от света много млади. Или са ги убивали, или са се самоубивали, били са бедни и умирали от туберкулоза и така са изчезвали от света, с който не са били съгласни. Те обаче от оня свят продължават да изричат поезия…” Така накратко, емоционално и интригуващо проф. Маргарита Младенова обясни параболата, замисълът на „Светлото, което бе”, часове преди неговата премиера на сцената на врачанския театър.
