Осъденият ни казва името си, но моли да не го разкриваме. Споделя, че е от малко село между Враца, Монтана и Вършец, в което я има, я няма 220 жители. Познават го там хората и някак му е неудобно от тях. Извършил е нещо лошо и сега си плаща скъпо. Оставил е добрата си жена и момченце на две години и половина и сега сестра му им помага вместо него. Затворникът иска обаче, да ни сподели, че макар да е незначителен човек за света, направил е нещо значимо за детето си.
"От една година съм в затвора. Малкият беше бебе, когато ме осъдиха. Докато бях у дома, все отлагах да си го припозная. Нямаме брак с жената и като се роди детето го записаха на нея само. Мислех да ида до общината в града, но все отлагах. Тук от мъжете разбрах, че има много, които са припознали децата си, докато са в затвора. Споделяха, че било лошо детето им да се казва Теменужков, Марийкин, Ганков, Захаринков… Мислех си, бащино име трябва да има детето ми. Питах началник Макавеев как да стане. Обясни ми човека, лесно стана. Написах собственоръчно заявление до служба ГРАО във Враца.
После в затвора дойде г-жа Върбанова от Общината. Бяхме на комисията двама татковци, пропуснали от едната глупост да дадат име на децата си. Подписахме се на документите и ни казаха, че ще ги изпратят на жените ни, та и те да се подпишат. Така стана, лесно стана това значимо нещо. Когато жената и детето дойдоха преди дни на свиждане, усетих, че семейството ми е цяло, нормално е. Сега обяснявам на един от нашите хора, че каквито и да ги е вършил навън, оттук трябва да направи нещо важно, както направих аз. Син имам, ще изляза, ще си го отгледам и ще ходим двамата за риба на Огоста…”
Затворникът продължава своята изповед и разказва подробности за живота си, от които се срамува и държи да не пишем за тях. За разлика от много други зад решетките, не твърди, че е невинен. Иска само повече като него до припознават децата си и казва, че "смисълът на живота, е да си на свобода и да си баща.”
