Торлака e приятно изненадан от Берковица, защото: „Има си такива места, къде се разбираш с ората с половин приказка и видиш силното им желание не да отбиат номеро, а да положат максимално усилеа, да вложат колко моат повече от душата и възможностите си, та да се получи така, че да се размръда акъло на съгражданьете, съселяньете, съобщностниците им. Въпреки ниските заплати, лошите условеа, трудностите, спънките, бумащините… На тва му викам „будител“, па вие си му викайте кък сакате.“
„…и почуствах обичайнио уют, къде изпитвам у Берковица много преди да фанем химикалката професионално.“
„Ако кажем, че Берковица е едно от местата, на които надписвам книги с най-голема любов ич нема да излъжем. Ако кажем, че не обичам екипо на библиотеката зарди безсребрените усилеа, къде полагат, въпреки че секи път подареват букет за Жената (нищо че сега даже не беше с мене), а я се чудим кога ше си теглим ножо зарди ньеа, пак нема да излъжем. Ако кажем, че невидимата подкрепа на ора като Слави, бако Динко, кака Иринка и еспешъли (па на чист блъгарски) на онаа хала Петя Генова, пак ше излъжем.“, информират още от общинската пресслужба.
„Иваил цар“, книга втора е от романите, които не можеш да четеш между другото. Тя те пренася в средните векове и те оставя там, докато не затвориш последната страница. А после още дълго е в мислите ти. Представяш си царя, мислиш за битките, за решенията, които е взел, чудиш се, какво щеше да стане, ако… Обаче в историята няма „ако“.
Стоян Николов-Торлака е пресъздал управлението на един от най-забележителните ни владетели така, както то е достигнало до нас през вековете: кратко, бурно, изпълнено с много битки, запомнящо се. Базата за повествованието са историческите извори на византийските хронисти, а авторовото въображение е добавило детайлни шрихи към образа на царя и го е развило до забележителната личност, каквато Иваил безспорно е бил. Факт, в който нямаме повод за съмнение, знаейки, че повече от 70 години след смъртта му, в различни части на Мала Азия се появяват самозванци, наричащи се наследници на владетеля, само за да се възползват от поне частица от уважението, което този цар и пълководец си е спечелил приживе.
„Иваил цар“, книга втора започва от там, от където свърши първата част: сядането на Иваил на търновския престол. Колкото и нелек да беше пътят му до трона обаче, трудностите и тежките избори тепърва предстоят. Болярите заговорничат в двореца, византийците подготвят свой храненик за българския престол, татарските войски търсят плячка, задава се война на два фронта… Ще се справи ли владетелят с предизвикателствата, които стоят пред него? Ще успее ли да съхрани човека в себе си? Ще изживее ли истинска любов?
Историята на Иваил на страниците на Торлака е толкова жива и искрена, че няма как да не ни замисли, натъжи, вдъхнови… Няма как да не ни развълнува
