„Спомням си, бяхме с приятели на стадиона във Враца, трябваше да има мач след обяд и отидохме рано, рано. По едно време някой каза, че нямало де има мач и да си отиваме. Тръгнахме си и на мястото, където е сега Младежкия дом видяхме тиня по улицата, много тиня. Тръгнахме по канала под Хижата. Видях майка ми от другата страна, в Кемер махала, чух я да вика. Когато ме видя, че си идвам по другия канал се върна, бягайки назад. Така ме прегърна, милата, така ме притисна… майка, друг така не може.
Тя беше шивачка, добра занаятчийка. Оставила ютията отвън да се разпалва, за да глади после. Погледнала по улицата и видяла един автобус да го влачи „силата” и един трафопост започнал да гори. Не водата „силата”, казваше майка ми. "Отнесе ми децата тая стихия", така помислила, ревнала и тръгнала да търси мен и брат ми. Няма да забравя, когато тръгнахме да се прибираме там, където сега е паркинг, сервиз за коли, видях една наша съседка. За първи път видях умрял човек. Спомних си, че рано сутринта същия ден мама занесе на тази жена новата рокля за първомайската манифестация …
Тогава не заплаках, защото бях дете, не разбирах какво се случва, само стисках заби. И сега не плача, но още стискам зъби, защото разбирам, защото треската е отвътре, изгаря. Живеем в центъра и там до нас у леля Цецка, библиотекарката видях още три трупа на удавени хора. И хеликоптер видях тогава за първи път, летеше над селото. Казаха, че докарва удавените в селото. Не исках да гледам хеликоптера, страшен изглеждаше. Помня, че имаше на другия ден погребение на брата на баба ми, но него го нямаше в ковчега, там бяха само негови дрехи. Не го бяха намерили дядото.”
Наско Ненков ни показва една от снимките и продължава разказа си. ”Точно тук, където са многото хора и телата увити с чаршафи на удавени згориграждани, сега е сградата на кметството. Показва ни една от жените на снимката и помни, че нейният зет бил сред загиналите, познавал го. Друга снимка привлича вниманието ни и събеседникът ни казва, че тя е на местността „Строшения камък”. Там имало един пастир, които видял от високото целия потоп. Хората след време слушали разказа му и виждали, че очите му ставали и те тъмни и тежки, като тъмната „сила” погубила много мъже, жени и четири деца, отнесла над 150 къщи...
Защо Наско Новков разглежда фотоизложбата за пореден път? Казва, че нито едно дете не трябва да има такъв жесток спомен. Неговият сякаш е белязал живота му с необяснимата тогава детска болка, която не минава и я чувства дори, когото вече е силен мъж, в зряла възраст. Казва, че разглежда изложбата и за да се увери за стотен път, че този ужас е отминал отдавна, преди 51 години и никога, никога повече няма да се случи.
