За времето си, Софроний Врачански е бил толкова почитан, че в началото на XIX век е приеман от руското и румънско правителство за основен представител на българската общност. Притежава богата палитра от морални добродетели, които рисуват неговия ореол в очите на паството му, като му придават душевна чистота и благочестие. У него липсва личното честолюбие и гордост. Усилията му да се реконструира българската историческа памет, като националната гордост бъде издигната на високо равнище, оставят дълбока диря в църковните борби и в идеята за създаване на национална държава. Софроний подпомага сформираната българска дипломатическа мисия, която заминава през 1804 г. в Петербург с цел да се поиска помощ от руското правителство за подобряване положението на българския народ.
Историкът Григоров уточни, че Духовният водач Софроний, лично участва в тези преговори по време на Руско-турската война от 1806 - 1812 г. Изключително гъвкава е и неговата политическа дейност, подчинена изцяло на идеята за обособяване на българската национална идентичност. След отказа на Русия да подкрепи националноосвободителната ни борба, в новата политическа ситуация Софроний Врачански насочва своето внимание към подпомагане на нашите сънародници в Молдова и Влашко.
В изготвената от Софроний молба до руския главнокомандващ Михаил Кутузов, той предлага всички българи да се заселят заедно като по този начин се обособи автономна българска област в границите на Руската империя. Според Софроний, бежанците трябва да се управляват от свои избираеми магистрати, да се ползват с църковна автономия, да имат право на свои училища и на възможности за стопанска инициатива. Въпреки, че демократичното държавно управление практически не съществува в по-голямата част от Европа, Стойко Владиславов предлага идеи, които са революционни за своето време.
Той се доближава до духа на западноевропейския Ренесанс и на Просвещението. Неговото творчество се развива в обособяване и пропагандиране на българската национална идентичност, достойно представяне на културните и религиозни особености на различните групи в рамките на Османската империя, както и проповядването на моралните и етичните добродетели като обществена ценност.
Най-добрите свои творби Софроний пише в т.н. букурещки период. Чрез сборника от поучения и слова „Кириакодромион” /Неделник/ от 1806 г., предназначен за всички неделни и празнични дни в годината, поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Това е единственото отпечатано съчинение на Софроний. С други два сборника „Житие и страдания грешнаго Софрония” - първата автобиография на българин и „Неделное евангелское толкование”, той се утвърждава като най-видния представител на българската литература от началото на XIX век. Наред с книжовните си способности, превърнали го в един от създателите на съвременния български език и литература, Софроний като духовен водач притежава и художествена дарба. Той се проявява като калиграф и художник при създаване на своите ръкописи. Известното му изображение в епископски одежди се счита за първия автопортрет у нас.
Красимир Григоров добавя и любопитна подробност свързана с потомците на Софроний, една от които е френската поетеса Анна Елизабет, принцеса Бранкован, графиня Матийо дьо Ноай. Оказва се, че нейната несравнимо красива поезия и личност са особено обаятелни за нас българите, защото тя е правнучка от петото поколение на Софроний Врачански. Анна де Ноай /1876 г. – 1933 г./ е най-добрата френска поетеса на ХХ век, според самите французи. Тя е удостоена и с голямата награда на Френската академия. С присъщото и достолепие, тя журира състезаващите се художници, поети, музиканти за наградата - „Блументал”. Неоспорим факт е, че още през далечната 1933 г., тя се обявява публично срещу изкуствено скалъпеното и несправедливо обвинение, че Георги Димитров е запалил Райхстага.
