На 6 септември 1885 година е извършено Съединението на Княжество България с Източна Румелия. На 8 септември държавният глава княз Александър I Батенберг подкрепя Съединението с Княжески манифест. Изненадващо за всички в България не друг, а освободителката Русия се противопоставя на извършеното Съединение и остро настоява за възстановяване на статуквото. Руският император Александър III се обръща към турския султан с настояване да въведе редовна османска армия там.
Облаците над България се сгъстяват и войната с Турция изглежда неизбежна. Княз Батенберг нарежда мобилизация. Разгневената Русия изтегля своите офицери от българската армия и я оставя без командване в най-драматичния момент. Ръководството на войските е поето от млади, без боен опит и дори все още незавършили военното си образование двадесетгодишни български капитани.
Вбесеният от българското непокорство руски император нарежда и на военния министър Кантакузин да напусне България заедно с руските офицери. Не стига всичко това, но за да унизи лично българския княз Батенберг, Русия го лишава от генералското му звание и го отчислява от армията си.
"От този знаменит ден 6 септемврий се забележва постоянно, че политиката на руското правителство е устремена против нашата независимост и самостоятелност" – ще напише година по-късно Стефан Стамболов.
Не само Русия, но и Германия, Австро-Унгария, Франция и Италия са за възстановяване на статуквото. Извършено на своя глава и без предварителна дипломатическа подготовка, Съединението сякаш изглежда обречено...
В драматичните дни след Пловдивската революция, както наричат съвременниците извършеното на 6 септември Съединение, авторитетният германски вестник "Кьолнише Цайтунг" изпраща в България като свой репортер Артур фон
Хун, отличен познавач на Балканите и Русия.
Това съвсем не е случаен избор. Пруският офицер познава България още от времето на Руско-турската война през 1877-1878, когато също е военен кореспондент и наблюдател за Балканите на "Кьолнише Цайтунг".
През април 1886 година в Лайпциг излиза книгата на Артур Ернст фон Хун "Борбата на българите за националното им единство" . Още същата година тя е преведена на английски и е издадена в Лондон.
В своето въведение авторът пише: "Непосредствено след избухване на въстанието в Пловдив бях поканен от редакцията на "Кьолнише Цайтунг" да отида в България и да следвам оттам политическо-военните събития. Аз дойдох в България като безпристрастен наблюдател и се убедих, че българското движение не е вредно нито за европейския мир, нито пък за европейските интереси. При това се уверих, че политиката на руските дипломатически агенти в България е недостойна и отвратителна в най- висша степен, та затова издигам своя глас против Русия. Аз не съм неприятел на Русия. Напротив, аз съм защитавал много пъти руските интереси и ще ги защитавам пак, но при други обстоятелства. При тези обстоятелства обаче не е възможно за честен и справедлив човек да одобрява руската политика спрямо България.
Борбата на българския народ за съединението си, независимостта и свободата заслужава пълно признание и симпатии на целия образован свят; а поведението на княз Александър показва явно, че е значим мъж във всяко отношение. Аз искам да покажа на Европа, че това мое мнение не е пристрастно, а е основано на истина и необорими факти. Затова написах тази книга."
Артур фон Хун не забравя да коментира политическите събития, протичащи в момента: "Русия беше първа от европейските сили, която съветваше Турция да окупира Източна Румелия" пише той и добавя: "И тъй, светът доживя до чудното зрелище, че не пострадалата и в правото си нарушена Турция се обърна против българското съединение, а матушка Русия. Матушка Русия не ръкопляскаше и не викаше браво на смелите българи, а посипа незарасналата рана със сол..."
След като излага имперските стремежи на Русия - причина за гнева й към непокорните българи, изплъзнали се от опеката й, германският военен кореспондент запознава читателите не само със събитията, но и с ходовете на дипломацията на Великите сили.
В един драматичен момент Англия застава на българска страна и подкрепя Съединението. Тя успява да усмири гръцките претенции и оказва дипломатически натиск върху Турция да не бърза с въоръжен отговор. Румъния също е убедена да кротува.
Мобилизираните български войски се придвижват към турско-българската граница на юг в очакване на войната с пряко засегната от нарушението на Берлинския договор Турция.
Кореспондентът на "Кьолнише Цайтунг" е в Пловдив, когато събитията започват да се развиват с главоломна бързина. Той описва сръбските погранични провокации на 1 ноември и опровергава безсрамната лъжа, че българите били навлезли в сръбска територия:
"Отчисляването на княз Александър от руската армия насърчи враждебните намерения на Сърбия. Положението от час на час ставаше все по-критично и на 1 ноември пристигна една телеграма в Пловдив със съдържание, че сърбите са нападнали една българска рота, но били отблъснати със загуба от 8 войници. Сърбите отричаха, че са преминали българската граница и обвиняваха българите като лъжеха безбожно... Всеки човек знае добре, че българите тогава се нуждаеха от мир и че интересите им никак не са позволявали да нападат сърбите и да предизвикат война."
Пруският офицер описва трудната ситуация, в която се озовава България: "Нам ни се чини като игра, когато кажем: "Княз Александър е издал заповед да се отправи цялата войска към сръбската граница." В действителност, обаче, тази заповед беше много трудна, защото пред изпълнението ѝ бяха натрупани цели планини от непроходими пречки.“
Сръбската армия превъзхожда българската по численост, въоръжение, артилерия, медицинско обслужване и разполага с опитни офицери. В момента на изненадващото нападение, осиротялата откъм команден състав не добре обучена българска армия се намира на стотици километри от сръбско- българската граница, тъй като очаква нападение от Турция. Прехвърлянето на пехота и артилерия в края на 19 век се извършва бавно и мъчително.
За учудване на света българите се справят! Те изминават стотици километри за 2-3 денонощия и незабавно, без да имат време да отдъхнат, се хвърлят в бой, защитавайки земята си. Една млада, неопитна армия с двадесетгодишни пълководци защитава независимостта, свободата и обединението на България.
Княз Александър I е на 28 години, началник-щабът – на 24, военният министър на 29 години
Артур фон Хун последователно изрежда всички военни, стратегически и политически предимства на противниците на българското Съединение. На 2 ноември 1885 година княз Александър Батенберг отправя Манифест до българския народ: "Всеки българин способен да носи оръжие да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападателите";. Щабът на Източния корпус, който е най-отдалечен от западната граница, разработва подробен план за прегрупиране, известен като Марш-маньовър.
Първи пехотен софийски полк изминава над 136 километра. Девета харманлийска дружина от 2 до 7 ноември изминава пътя от Харманли до Сливница без нито един изоставащ войник.
През София преминават с "ура". . По пътя са настигнати от Осми пехотен приморски полк, който записва ненадминат до днес в световнатавоенна история рекорд, изминавайки 95 километра за 32 часа!
България предизвиква възхищението на Европа!
"Европа с голямо спокойствие чакаше победоносните сръбски телеграми." – пише Артур фон Хун. И продължава: "Печатът ѝ говореше вече за условията, които победоносният сръбски крал ще предложи на победените българи в София. Бедната България и князът ѝ се считаха за изгубени. Целият свят хвърли камък върху тази нещастна страна и я забрави...
"Успех," ти вълшебна, думо! Когато депешите от малкото българско селце Сливница пристигнаха в света и го осведомиха: че прочутата сръбска армия е разбита напълно; че българите със силна атака смазаха три пъти по-силния неприятел; че княз Александър лично предвождаше войските и че беше душата на победата – о, каква промяна стана в този чуден свят! Европа беше наелектризирана от българските успехи. Никой не говореше вече за свалянето на княз Александър. Общественото мнение в Европа надигна своя повелителен глас и извика гръмко: "Българите са герои; българите си извоюваха сами дипломата на свободата и независимостта; българите си върнаха Източна Румелия при Сливница!"
Заради този и други подобни пасажи, в които се четат думи неласкави към руските домогвания спрямо България, но преизпълнени от възхищение към бранещите своята независимост българи на германския военен кореспондент:
"Българската армия не се съсипа от оттеглянето на руските офицери, а се подсили още повече. Тази беше първата злонамерена постъпка против България; но след нея последваха и следват още и до днес цяла върволица коварни действия, подкупи, нихилистически покушения на българския държавен глава и много други зловредни намерения за задушаването на България. Но всички тези лоши намерения не можеха да намерят почва в България. Българският народ стои непоколебим като канара и отблъсква с желязна ръка отровните стрели, отправени към него от северния колос с дървените крака."
Дълги години не ни бе позволявано да четем не само чуждите автори, но дори и българските възрожденци. Само и само, за да не си познаваме историята и да повтаряме безкритично наизустените фалшификации.
Днес, благодарение на пловдивски родолюбци, открили "Борбата на българите за съединението си" в архива на Пловдивската библиотека, репортажите на Артур фон Хун отново са достъпни.
Даниела Горчева
Източник: dnevnik.bg
