Съединението на Княжество България с Източна Румелия е един от най-важните актове в новата българска история. Чрез него се осъществява обединението на превърнатата от Берлинския конгрес 1878 г. автономна област в една национална държава с Княжеството.
Подготовката за този акт на българите на север и на юг от Стара планина започва да се осъществява веднага след влизането в сила на Берлинския договор, като спонтанно от двете страни на Балкана се създават т. нар. комитети "Единство".
В Източна Румелия се организират гимнастически дружества, които по-късно послужват като основа за обединението на нашите земи. Още със създаването им те получават безвъзмездно оръжие и боеприпаси от руската армия, а военната им подготовка се ръководи от руски офицери. В сливенския край дори самият генерал Скобелев се заема с обучението на младежите в тези дружества. Същевременно започва и привличането на българските офицери от Източнорумелийската милиция.
През април 1880 г. Константин Величков и Димитър Наумов от Източна Румелия пристигат в София на преговори с правителството. Взема се решение Княжеството да се заеме с дипломатическата подготовка, а дейците от автономната област с вътрешната организация за съединението. На 17 и 18 май 1880 г. в Сливен се създава Централен таен комитет с председател Константин Величков.
В началото на 1884 г. консерваторите от Източна Румелия изпращат до Великите сили делегация за сондиране на мнение по българския въпрос, водена от Иван Гешов и Христо Христов, но тя е посрещната хладно.
Турските насилия в началото на 1885 г. дават нов тласък на движението за обединение. На 10 февруари в Пловдив се създава Таен революционен македонски комитет, преобразуван по-късно в Български таен централен революционен комитет (БТЦРК), с председател Захарий Стоянов.
На 24 и 25 юли в пловдивското село Дермендере (дн. Първенец) се свиква заседание на БТЦРК, на което се избира нов Централен комитет, в който влизат видните поборници Захарий Стоянов, Коста Паница, Иван Андонов, Димитър Ризов, Иван Стоянович и др. Заседанието взема решение да се пристъпи към съединение с Княжеството под егидата на Княз Александър Батенберг и да се провъзгласи между 15 и 20 септември 1885.
На 2 септември 1885 г. Панагюрище въстава преждевременно и обявява съединението. Това принуждава БТЦРК да определи нова дата за обединението на българските земи от двете страни на Стара планина - 6 септември. В следващите няколко дни последователно се вдигат на бунт Голямо Конаре, Чирпан, Пазарджик и редица други градове и села в Южна България.
На 6 септември 1885 г. БТЦРК, начело със Захарий Стоянов, провъзгласява в Пловдив Съединението на Княжество България с Източна Румелия под скиптъра на Княз Александър I Батенберг. Правителството на автономната област е свалено от власт с помощта на източнорумелийската милиция, а генерал-губернатора Гаврил Кръстевич е арестуван от членове на комитета, при което той възкликва: „Аз съм българин, и аз съм за Съединението!”.
На 8 септември 1885 г. българският монарх с официална прокламация приема титлата княз на обединената българска държава, а народът заявява решително, че е готов с оръжие в ръка да помогне на своите братя в Източна Румелия в случай на турско нападение. На 12 септември 1885 г. IV-то Обикновено народно събрание гласува специална правителствена резолюция за обявяване на военно положение. Съединението получава голяма подкрепа от българите, живеещи в чужбина.
След обявяване Съединението на Княжество България с Източна Румелия, правителството в София се надява, че Русия ще подкрепи извършеното дело в Пловдив. Именно затова княз Александър Батенберг и премиерът Петко Каравелов се обръщат първо към руския император, подчертавайки, че очакват активно съдействие от страна на Петербург. На 9 септември 1885 г. обаче в София се получава телеграма, в която се нарежда на руския княз Михаил Кантакузин да напусне поста си на български военен министър, а руските офицери в Княжеството биват отзовани.Така младата българска армия остава без висши военни и над България надвисва опасността от война.
За да се смекчи руската позиция, смесена българо-румелийска делегация, водена от митрополит Климент е изпратена да се срещне с намиращия се в Копенхаген руски император. На 20 септември 1885 г. делегацията е приета от външния министър на Русия Гирс, а на следващия ден Александър ІІІ се среща с българския митрополит, на когото недвусмислено показва, че не приема Съединението, станало без знанието и съгласието му. Когато обаче българите изразяват решителната си готовност да бранят постигнатото дори с кръвта си, руският самодържец произнася знаменитата фраза: "За разединение и дума не може да става!".
Така на 24 март 1886 г. в Цариград се стига до подписването на "Акт за спогодба относно работите на Източна Румелия“, като под него слагат подписите си посланиците на Великите сили.
На 5 април 1886 г., месец и половина след сключването на мирния договор със Сърбия, посланиците на държавите авторки на Берлинския договор от 1878 г. подписват спогодба за назначаването на Княз Александър I Батенберг за губернатор на Източна Румелия, с който акт автономната област фактически престава да съществува, а българите от двете части на Балкана се обединяват в една национална държава. Същевременно с подписването на специална българо-турска спогодба през 1886 г. съединението получава и международно признание.
На тържествена аудиенция в София, на 13 април 1886 г. турският представител Шакир паша връчва на Княз Александър Батенберг султански ферман, с който му поверява управлението на Източна Румелия.
По този начин, въпреки нежеланието на Русия да одобри Съединението, се стига до признаването му от Великите сили, а обединението на българските земи става предпоставка за следващия важен акт в нашата нова история - обявяването на Независимостта през 1908 г.
