В Западна България тържествено викат божеството на бъднивечерската трапеза с думите: „Джермане, облаче, ела да вечеряме! Ела сега, че да не те видим лятото!”.
На този празник не се работи, особено полска работа. Не се впрягат воловете, за да не бие градушка. Ако на този ден се зададе облак и гърми, всички излизат от къщи и викат:
“Германе, върли праздниче,
пренеси я градушката у пусти гори,
дето секира не сече, дето колак се
не меси, дето петел не пее.”
В Северна България свързват празника с обичай за дъжд, наследен от езически времена, наричан Герман, Джерман, Гечо, Герги, Калоян, Скалоян, Кабаиван. Моми и вдовици изработват гола мъжка фигура от кал или глина, с уста и очи, отбелязани с боб или въглен, и с ярко очертан голям фалос.
Този велически символ подсказва идеята за оплодителната способност на мъжкото начало и за съвкуплението, в резултат на което ще се родят влагата и плодородието. Куклата „герман” полагат в „ковчег” – сандък от дъски и го отрупват с цветя. После започват да го оплакват като истински мъртвец.
