Става въпрос за парния котел от локомотив серия 15, най-вероятно 15-78, който години след окончателния преход към електрическа тракция оцелява като стационарен отоплителен бойлер към депото. Останките от него все още могат да се намерят в бракуван товарен вагон в глух коловоз извън депото.
Като изхвърлен от океана скелет на кит, останките на този парен локомотив ни разказват за важна част от историята на нашия град. Серия 15 е била най-многобройната серия магистрални парни локомотиви у нас, като първият локомотив серия 15 е доставен през 1943г., а през 1980г. локомотиви от същата серия извършват последните превози с парна тракция в България. Серията 15 е значителна и поради факта, че тези локомотиви навлизат в БДЖ по време на Втората световна война и тяхната експлоатация е важна за развитието на страната ни след войната.
Ако се поинтересуваме от историята на тези машини може да научим доста и за трудното геополитическо положение на България по време на и след Втората световна война.
Първоначално тези локомотиви са отдадени под наем от Германия, а след 9 септември 1944 г. наемът за тях се плаща на Съветския съюз, тъй като те стават техни трофейни локомотиви. Тази серия продължава да се произвежда и след войната и е широко разпространена в Европа. БДЖ постепенно изкупува всичките доставени локомотиви и до 60-те години на миналия век се внасят още бройки от СССР, а също и от Чехословакия, където също са произвеждани.
В нашето локомотивно депо в Мездра, тази серия става добре позната и често при ремонт и поддръжка тези машини са подобрявани и в известен смисъл стават наши, български. Ако действително този парен котел е от машината 15.78, което означава, че локомотивът е построен във Виена през 1944 г. по време на войната, и поради факта, че е преустроен за отоплителната система след бракуването му, ние можем да видим истинска реликва от войната.
Гари като Централната ЖП гара в София или гара Левски посрещат и изпращат пътниците с автентични парни локомотиви, поставени на пиедестал. В нашия случай не става въпрос за цял локомотив, а само за част от неговото сърце. Това не го прави по-малко значимо наследство, което принадлежи на всички нас.
Да се възстанови локомотивът би било невъзможно и е трудно да си представим този парен котел, като паметник, подобен на тези локомотиви на другите гари. Това не означава непременно, че той не може да служи като артефакт, който да буди любопитството и интереса за нашата история.
Със сигурност с въображение и творчески подход би било възможно да се съхрани и като паметник на видимо място за всички гости и жители на града. Би могло, подобно на паметника на танкистите в София (архитектурно-скулптурен ансамбъл, изграден от оръдие от танк и скулптура от камък), да се направи скулптура от камък, която да допълни части от локомотива и да разкаже за историята на нашите железничари. Това е само една идея, но съм уверен, че има много други възможности стига да има гласност относно възможността за реализирането им.
Тази реликва, дори оставена там където е скрита край стария път за Брусен, но достъпна за тези от нас, които са чували за старата железница, би било начин това наше наследство да бъде съхранено.
Надявам се, лицата и институциите, отговорни за тази част от нашата история да бъдат информирани за тези възможности и да не позволят реликвата да бъде предадена на скрап. Градът ни винаги ще остане в историята със своя принос към железниците, а железниците винаги ще останат в историята за своя принос към нашата родина.
Ако тези останки от парния локомотив изчезнат, тогава нашия град ще бъде лишен от последните останките на своя собствен парен локомотив. Ако действително бъде предаден за скрап, тогава нещо, което ни принадлежи, ще бъде изхвърлено и претопено като старо желязо.
Снимки и текст Лъчезар Димитров
Снимките са от книгата „Откъси за Железния път“.
Ползвани източници: Д. Деянов, „Локомотивите на Българските Държавни Железници“ НК БДЖ София 1998.
