Всенародните веселия по градове и села са и на 1, и на 14 февруари – и по Григорианския (нов стил), и по древноримския Юлиански календар (стар стил). Тогава съвпада и с католическия св. Валентин, но пък виното и любовта вървят ръка за ръка, а за празниците важи колкото повече, толкова по-добре.
Според православната църква, Свети мъченик Трифон е роден около 225 г. в село Комсада. Той живее праведно и загива заради отказа си да отхвърли християнската вяра. По време на гоненията срещу християните светецът е арестуван, подложен на мъчения и обезглавен.
Според житието,Свети Трифон бил човек, чийто път е изпълнен с много терзания. Но в народни предания в някои части на страната се смятало, че той е бил брат на Богородица.
Легендата гласи, че един ден в началото на февруари, докато Трифон подрязвал лозето, видял Светата Майка с пеленаче в ръце и ѝ се присмял. На Богородица ѝ домъчняло, но нищо не отвърнала. Само като минавала покрай къщата му, рекла на Трифоница да бяга да превърже мъжа си, защото си е отрязал носа. Жената се затичала и видяла, че Трифон, малко „понаправил“ глава, подкастря старите израстъци.
Той се учудил, като я видял така уплашена, а тя набързо споделила какво ѝ казала Дева Мария. Трифон отново се присмял, казвайки че не е пиян, та да си отреже носа. Понечил да покаже, замахнал с косера и клъцнал носа си – откъдето и различните наименования на празника – Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница.
Тракийският бог на плодородието, виното и веселието е познат под името Диониси се смята, че именно Свети Трифон е негов по – късен „наследник“. Въпреки че в житието му не се споменава нищо свързано с лозя и вино е факт, че празникът на светеца почти съвпада с честването на Дионисиевите празници, по време на които буйните вакханки танцували с малки сърпове в ръка в чест на виното.
Независимо от своя произход в миналото, Трифон Зарезан е бил обвързван с много обичаи, някои от които са запазени и до днес. Традицията повелявала стопанката да стане рано сутрин и да омеси и опече обреден хляб, украсен с лозово листо. Освен питата задължително се приготвяла и кокошка, пълнена с ориз или булгур. Тя поставяла всичко заедно с бъклица с вино в нова вълнена торба и с този товар изпращала мъжа си на лозята.
Там стопанинът се прекръствал и с косера отрязвал три пръчки от три корена. От пръчките правел венец и закичвал калпака си, а корените поливал с донесеното вино, светена вода и поръсвал с пепел, запазена от Бъдни вечер– този ритуал се нарича „зарязване“.
След това всички се събирали и избирали „царя на лозята“, който най–често е най–щедрият и уважаван мъж в селото или този, през чието минало царуване лозята са се радвали на благоприятно време и плодородие. Той бил окичван с венец от здравец, чимшир и млади лозови филизи – ритуал, който отново ни напомня за древния тракийски бог Дионис.
Тогава всички мъже вадели от торбите гозбите, приготвени от техните жени, и правели шумно угощение. След като приключело то, „царят“ се качвал на „колесница“ и всеки се редувал да го тегли до селото, където минавали от двор на двор, ръсели с босилкова китка и благославяли. Домакините ги посрещали с вино в бял котел, като давали първо на „царя“ да пие и след това на придружителите му.
С останалото вино поливали царската глава и изричали благословията : „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“, а царят отвръщал „Амин“. След като всички домове били обиколени, мъжете отивали в царската къща, където царя се преобличал в нови дрехи и угощението и веселбата продължавали или на неговата трапеза, или на мегдана под звуците на гайди, гъдулки и тъпан до първи петли.
