Този стародавен, най-вероятно езически обичай, се смята за уникална българска традиция, макар че в леко променен вид присъства и в Румъния. Там мартеницата се нарича "марцишор" и се носи само от жени, а в Северна Гърция я носят само децата като гривна, направена от усукан бял и червен конец. Обичаят се пази и в близките страни, където са се преселвали българите през вековете - отбелязва се в южните части на Молдова, където живеят етнически българи.
Откъде обаче идва мартеницата? Легендите за произхода на тази интересна българската традиции са много, но най-известните легенди са свързани с прабългарите на кан Кубрат и неговите синове.
Според легендите първата мартеница е направена от Ахинора, жената на хан Аспарух, през втората половина на седми век, когато кан Аспарух преминал Дунава и открил за българите земите около Балкана. Ахинора дълго чакала своя любим и накрая завързала на крачето на лястовичка пресукан бял и червен конец и пуснала птичката да предаде посланието й за здраве и любов.
Друга легенда разказва, как сестрата на кан Аспарух му пратила дар - китка, привързана към крака на лястовица с бял конец. Докато достигне до хана, конецът наранил крака на птицата и се обагрил в червено.
Лястовицата пристигнала при кан Аспарух точно на 1 март, откъдето води началото си и традицията на този ден всички българи да си даряват червено-бели мартеници за здраве, щастие и сполука.
Трета легенда пък препраща към завета на прабългарския владетел, кан Кубрат, който повикал петимата си синове и им завещал да не се разделят и да бъдат винаги заедно. Да бъдат силни и да не могат врагове да ги нападат и поробят.
След време хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат - Хуба. Предводителят на хазарите хан Ашина предложил на братята ѝ да го признаят за техен владетел, като в замяна щял да освободи сестра им и да им остави земите. Канските синове били поставени пред трудно изпитание.
Най-големият син, Бат Баян, признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият се отправил на север, а другите - Аспарух, Кубер и Алцек, потеглили на юг.
Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хазарския кан Ашина, докато намерят свободна земя. Уговорили се Аспарух да им изпрати птица, вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак, за да избягат. Братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на Ашина.
След време при Хуба долетял гълъб със златен конец на крачето. Както се били разбрали, Хуба и Баян избягали от хазарския хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хазарите, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Нападателите го видели и побягнали.
Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката. Взел конеца от Баян и завързал белия му край с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си, и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите.
