В памет на Иван Минев Ви предлагаме споделеното от големия родолюбец през 2011 г. по случай неговия 80-годишен юбилей:
Иван Минев - живот, отдаден на Клио
Роден съм на 24 януари 1931 г. в планинското селце Игнатица, разположено в североизточното подножие на Ржана. Навремето дядовата фамилия Щаковци по принуда се изселила да живее извън селото - в махала Габровница. Били пет братя и една сестра, които криво-ляво отгледали 17 деца!
Помня 30-те и началото на 40-те години на миналия век, когато Майка България се събуждаше от дълбокия колапс, в които изпада след двете национални катастрофи. Позорните клаузи на Ньойския договор са безпощадни и към обикновените царски поданици. Но народът не унива, а търси спасение в труда. Оре и копае земята, отглежда овце, кози и едър добитък. За да изхрани своята челяд и да има за... издължаване на репарациите.
Планинското земеделие тогава беше в разцвета си. В полите на Ржана се отглеждаха картофи, ръж, овес и бобови култури. Махала Габровница приюти над 60 семейства, обединени в 4-5 фамилии. Габровнишка река задвижваше на „запир” с водата си 6 воденици, в които се мелеше зърното. Три-четири десетилетия по-рано, през 1896/97 г., е прокарано шосето Ботевград - Рашково - Игнатица - Зверино с цел доставка на строителни материали за ж.п. линията София - Варна през Искърското дефиле. Тази придобивка се отразява положително върху поминъка на местните хора. Земята вече се обработваше с по-модерни рала, внесоха се обръщателни плугове (трупици). Овцевъдството и козевъдството процъфтяваха, стоката се гледаше от стопаните на „зареда”.
През 1931 г. в махалата се открива начално училище в къщата на Георги Антов. Учехме в слята паралелка (I-IV клас). Тогава опознах за пръв път световните събития чрез излизащия по онова време вестник „Папагал”. В него се говореше за Червената мечка, Джон Бул, Чичо Сам и Бай Ганьо...
Когато бях 10-ина годишен, немците нахлуха на Балканите. „Поканиха” ни да управляваме земите в Македония и Тракия. Двама игнатенчани бяха изпратени в новоприсъединените земи: адвокатът Илия Ненчев стана кмет на Битоля, а другият управляваше едно село в Ксантийско. На гара Зверино за пръв път видях немски войници, а само три години по-сетне - и съветски червеноармейци. После дойде 9 септември, нещата се политизираха, което доведе до раздвоението на интелигенцията по селата, останало непреодоляно и до днес...
Гимназия учих в Мездра и в Хайредин, Оряховско. През 1952 г. завърших Института за прогимназиални учители във Враца и бях изпратен по разпределение за учител в Добруджанския край, в село Средище, Силистренско. Там се и задомих, но... скоро влязох в казармата. Три години служих в Родопите, в Златоград. После 15 години даскалувах в село Липен, Монтанско. Междувременно завърших задочно Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност „История”, а с жена ми Валерия отгледаме двете си дъщери - Емилия и Мая.
В Мездра се преместих със семейството си на 1 март 1970 г. Гордея се, че повече от четири десетилетия съм неразделна част от градивната, активна интелигенция на града. Изпитвам морално удовлетворение от това! Благодарение на краеведската си дейност в момента изживявам „втора младост”. Защото ми е мил родния край: Дефилето, Игнатица, Ржана… Надявам се един ден в лоното на тази вълшебна планина да се развие селски, културен или екотуризъм, а родното ми село да стане туристическа база за излети.
А най-голямата ми отрада са внуците Благой, Катя, Ива и Йохан, устремили се да се реализират у нас или... в чужбина. Дано доживея да видя студентка и правнучката Сияна, която сега е на три годинки.
Радвам се на добро здраве. Докога? Докогато дал Господ! Амин.
