Секунда, на живо сме...“
"Не разбирате, моля ви, не може да говорим в момента за това", настоя
разплакана жена пред репортер, изникнал пред нея, преминавайки
ограничителната лента. "В шок съм, оставете ме", помоли друга.
Пострадалите разбираемо отказваха да бъдат снимани и интервюирани, но
медиите продължаваха да настояват, защото катастрофата била от обществен
интерес.
Какъв е общественият интерес да покажеш травмиран човек, изпаднал в
състояние на шок, който може би не осъзнава напълно какво точно се е
случило и какво точно говори? Какъв е общественият интерес да пречиш на
служебните лица да си свършат работата, след като непрекъснато им се
налага да те гонят? Какъв е общественият интерес да нарушиш правото на
лична неприкосновеност на някого, само защото трябва да покажеш нещо
различно от конкурентните медии, дори да са сълзи, хлипове и безутешна
човешка скръб?
Общественият интерес е размито понятие и оправдание за пресиленото
отразяване на трагедии, за лешоядното ровене в мъката на засегнатите от "мястото на събитието", за бруталния медиен нагон, че щом има кръв и
загинали, темата трябва да се експлоатира докрай, зомбирайки зрителите с
ужаси. А Етичният кодекс на медиите, където пише, че журналистите няма
да засилват мъката на жертвите, ранените и техните близки, е просто
хартийка без никакъв смисъл.
"Знам, че ви е тежко,
но кажете само..."
Вместо човещина и уважение към засегнатите, българските медии не за първи път демонстрират бясна конкуренция в отразяването на най-тежките възможни новини - трагедии, природния бедствия, катастрофи. "Преживявали ли сте такова експлозия досега" за хората от Хитрино. "Как прекарахте нощта" за останалите без дом след земетресение. "Как се чувствате" за майки, загубили своите деца. "Какво точно стана" за ранените в катастрофи... Почернени родители са причаквани по улиците, жертвите на престъпления са "интервюирани" от засада в болнични стаи и съдебни зали, очевидците и роднините са обграждани в собствените им домове - за едни това са професионални стандарти, за други това е вторична виктимизация, или превръщането на жертвите в жертви отново, този път публично, пред цяла България.
Не са малко примерите, в които медийната жажда „да сме първи“ не помага, а пречи и дезинформира с преувеличени сензации – наскоро такъв бе случаят на д-р Иван Димитров и убийството на Жоро Джевизов-Плъха от Пловдив. Така стана при смъртта на Тодор от Враца и Яна от Борисовата градина, при взривовете в Хитрино и Горни Лом, при размириците в Катуница и Асеновград. През 2014 г., когато жена се запали пред Президентството, някои журналисти дори си позволиха да заснемат пламъците от различни ъгли и в HD качество, вместо да се притекат на помощ. Ето защо журналистите не са прави да се сърдят на хората за ниското доверие в тяхната професия. Там отдавна на почит е не обективността, а сензацията. Там отдавна най-важният въпрос е "Как се чувствате". Особено ако собствената ви кръв е по дрехите ви. Ще бъдете поредният герой на поредния черен ден. А сега се пригответе. Секунда, на живо сме.
Виктория Димова, Woman.bg
