За първи път този ден (тогава на 20 май по Грегорианския календар), се отбелязва през далечната 1901 година, когато на връх Околчица, лобното място на Ботев, се събират оцелелите Ботеви четници и други граждани, за да отдадат почитта си. През годините Денят на почит е отбелязван по различни начини, променя се и формулировка, но и до днес е запазил своя емоционален заряд.
Съдбата и делата на Христо Ботев нямат аналог, не подлежат на сравнение. Краткият му живот е белязан с драматични събития и обрати, публицистичното му творчество е неголямо, но пък забележително – остър изобличителен език и безкомпромисност в едни бурни времена, когато много хора остават безучастни или участието им в освободителното движение остава само на думи. Публицистиката му и днес звучи със същия сарказъм, сякаш отвсякъде долавяме „смешния плач” и потръпваме от хлад в безкрайната ни „Политическа зима”.
Поетът Ботев продължава да бъде недостижима висота, но най-показателният пример за Войводата си остава пълното сливане на слово с дела. На 27 години Ботев пише във в. “Знаме”, 13 юли 1875 г. “Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави.” Дали с неговата чувствителност не е предчувствал, че в името на тази свобода ще загине след по-малко от година – на 2 юни 1876 г. във Врачанския Балкан.
17 май – 20 май 1876 г – четири дни и 120 километра до безсмъртието. Едва ли самият Ботев е предполагал, че когато е писал своята балада “Хаджи Димитър”, думите, изречени за друг войвода “Той, който падне в бой за свобода, той не умира…”, ще се превърнат в пророчество за самия него.
Затова в този ден всеки българин спира и прекланя глава в смирено мълчание, за да зазвучи и онзи Ботев стих за Чавдар войвода:
Затуй му пее песента
на Странджа баир гората,
на Ирин-Пирин тревата;
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав -
по румелийски полета...
Поклон, Войводо!
