Забравена, страшна и славна е българската военна история. Ние трябва да се гордеем с нея. Да я пазим в паметта си, да я предаваме от поколение на поколение, дотогава, докато има българи и в земите ни звучи българската реч. Докато на всяка мъжка задушница те, оцелелите и ние - приемниците запалим свещ, положим цвете и сведем глави пред подвига, пред паметта и истината, защото от безименните могили, разпилени в знайни и незнайни места, от запуснатите гробове, от скромните паметничета на войника с пушка “при нозе”, почти във всяко българско градче или село, започва България. Истинските духовни граници на Отечеството ни са изписани с победните щикове на бойните полкове, с костите на загиналите герои.
7444 български офицери, паднали във войните за национално обединение лежат във Военния мемориал-костница на софийските гробища. В стената на църквата на Рилската света обител е вграден скромен паметник от черен гранит. Паметникът на загиналите поручици от Рилския випуск, “паднали за свободата на брата роб в Македония”... Създали са го ръцете на оцелелите - един на всеки десет.
В двора на селската църква “Св. Георги” в село Цапари, Битолско, в самото подножие на Пелистер, стоят забравени от правителства и парламенти девет офицерски гроба на младши командири от бдинските полкове. Всички те са родени през 1896-а и са загинали през мартенските боеве на 1917-а. На гробовете им цигарата сама догаря за по-малко от минута.
По сипеите на Мокра планина и Галичица - от двете страни на Охридското езеро, протегнали ръце едни към други, из фронтовите окопи бродят сенките на едва навършилите двадесет години български синове.
Нека запалим свещ за всички тях. Нека сведем глава.
Източник: boiniznamena.com
