На болния беше извършен прецизен преглед, направени бяха изследвания, поставена беше диагноза и предприета терапия. Никой не ни накара да купуваме медикаменти и консумативи за вливанията, които трябваше да се направят. Чаках в коридора около час. В отделението влезе млада жена с малко момиченце, което плачеше. Сетне, на излизане, детето беше успокоено, усмихваше се. След тях чух млад мъж, подкрепяйки баща си, да казва: "Видя ли, че няма страшно! А, доктора какъв пич е, нали?”. Впечатли ме това не съвсем цензурно, но пък откровено определение на младежа.
Попитах мъжа от охраната кой е дежурният лекар. Казвал се д-р Градинарски, но нямало как да го познавам, защото дълго време работил в чужбина. Е, това вече беше прецедент. Обикновено лекарите отиват оттук в чужбина, пък този се е върнал. Ставах все по-любопитна да го видя, да поговорим не само за състоянието на моя близък. Докторът излезе сам от отделението, за да ни информира за болния. Подробно обясни какво са предприели, какво трябва да се направи впоследствие, каза какви са неговите предположения за развитие на заболяването и препоръча какъв специалист е необходим за консултиране.
Лекарят от спешното беше някак осезателно добронамерен, загрижен, пожела бързо възстановяване. Със спокойствието, което излъчваше, с човещината си, той създаваше внушението за сигурност, че болката ще отмине. Странно се почувствах, че всичко това ме впечатли. Нали точно такива трябва да са работещите, положили Хипократовата клетва?
Благодарих на д-р Градинарски. Сигурна съм, че повечето лекари са като него и заслужават да им се каже: "Благодаря, Докторе!". Но за това обикновено не се пише в медиите - а трябва!
Б. р. "Благодаря, Докторе!” е възможно да стане заглавие на редовна рубрика в медията ни, но Вие, уважаеми читатели, трябва да я пишете. Лекарите заслужават това!
