Събота сутрин. Събуждам се и ми е нещо неестествено. Поглеждам часовника - 10:30. Не е възможно! В събота никога не съм спал толкова до късно.
Не чувам никой съсед да прави ремонт, няма къртене, пробиване, рязане, заваряване - нищо! Тишина!
Леля Гинче над нас и тя още не е пуснала прахосмукачка, а е вече 10:30, какво се бави, по дяволите?
Глухата баба Миче пък още не си е включила телевизора. Странно, точно преди седмица по това време бях неволен свидетел на поредната любовна драма на Рич от "Дързост и Красота". А сега е тихо, ненормално тихо.
Единственият звук, който достига до мен е някакво далечно лежерно гугукане. Давам си сметка, колко прекрасно може да е едно съботно утро, ако те оставят да се наспиш....
Протягам се сладко-сладко в леглото и се обръщам на другата страна да си доспя в царството на тишината, когато някой някъде се изкрясква:
- "Комшооо, водата додиии!"
