Там, до воденицата, превърната днес в къща музей, потомците на ония скромни, но достойни и родолюбиви зверинчани, пресъздават паметните дни на бунтовната пролет на лето 1876-о. С гордост и синовна признателност разказват с възстановка събитията, в които цялото село се притекло да помогне на двайсетината четници, предвождани от военния командир на четата Никола Войновски, попаднали в землището на село Зверино.
"2 юни 1876 година...Разчуло се между овчарите, че през деня, горе в планината се води бой между българи и турци. Затворили по-рано стоката и се прибрали по кошарите в очакване да се случи нещо страшно. Прибрал се и Петър Митов от село Зверино в кошарата си над река Златица, в местността Бела вода, но по-високо, току под Пенчов камик. Там били младата му невяста Петра, трудна с първото им дете и баща му Мито. Искал младият овчар да предпази жена си от уплаха и разказал за чутото.
Разлаяли се кучетата, притаили дъх младите и зачакали. По пътеката, към кошарата идвали уморени, облечени някак особено – не по турски – въоръжени хора. Мъжете излезли от кошарата да ги посрещнат, а Петра набързо отъркала ръце о черното котле и си намазала лицето, за да не разберат непознатите колко е млада и хубава, защото не се знаело какви са и какво можело да й се случи.
Като разбрали кои са нечаканите им гости, стопаните сами решили да направят каквото могат, като се питали в същото време къде са турците. Набързо сгрели вода. Петра поливала на четниците да се мият, свекърът й помагал, а Петър издоил овцете и козите. Нагостили ги, измили раните им."
Докато четниците изпразвали пушките си и изсипвали патроните в хралупата на големия дъб, Петър Митов вече е обиколил селото, за да намери съмишленици и помощ да спасят момчетата. Цялото село се притекло да помага кой с каквото може - жените месили хляб, варели кокошки и пилета, увивали в тъкани кърпи сирене и сланина. Сложили в торбите цървули, чисти ризи и други дрехи, за да не ги разпознаят поганците.
Това се помни в Зверино и се предава от бащи на синове, за да се пази българското. Да се знае, Балканът винаги е раждал горди и непокорни българи, които в най-страшните години пазели и хранили незнайните, но свои синове, тръгнали „курбан да стават за свободата българска“.
