Известен Чудотворец, Свети Мина е покровител на сираците и бездомните. Смята се за патрон и покровител на всички народни лечители, знахари, воини, както и на хората, поели на дълъг път. Св. Мина закриля и жените, затова на този ден те се молят пред иконата на светеца за здраве на децата си, за радост и благополучие на дома.
Св. Мина бил войник в Египет. За вярата след мъчения бил посечен с меч в 296 година при Диоклетиан и Максимиан. Той изповядвал християнската вяра и служил във войската, разположена в Котуанската област, под началството на военачалника Фирмилиан. По това време в Рим царували заедно двамата нечестиви царе Диоклетиан и Максимиан (284-305 г.). Те издали указ да се предават на мъчения и да се убиват всички християни, които не се покланят на идолите.
Според указа вярващите в Христа навсякъде били принуждавани да извършат идолски жертвоприношения. Тогава блаженият Мина, като не желаел да гледа това бедствие и почитането на бездушните идоли, оставил воинското си звание и се оттеглил в планините, в пустинни места. Той сметнал, че е по-добре да живее със зверовете, отколкото с хора, които не познават Бога. Свети Мина дълго време се скитал в планините и пустините, поучавайки се в Божия Закон, с пост и молитва очиствайки душата си и служейки ден и нощ на Единия Истински Бог за доста дълго време.
В народните представи Св. Мина е бил господар на вълците, които трябвало да пуска и да прибира. Неговият празник бележи средата на така наречените Вълчи празници – от Архангеловден до Коледни Заговезни – времето, в което вълците бесуват. От днес започват „Вълчите празници“, които водят след себе си най-дългите нощи. По това време хората довършвали всички започнати ремонти, поправяли огради и запушвали процепите, през които можели да се промъкнат тенеци, караконджули и други зли сили.
Почитането на вълка има старинна митологична основа. Народната вяра го свързва с древно божество на гората и отвъдния свят. Вълк е бил тотемно животно за прабългарите (включително на ханския род Дуло) и за някои славянски племена.
Късни християнски легенди го свързват с дявола, а кучето - с Бога. Най-ярък представител сред вълчото царство е Куцалан, Кривият вълк, който води глутницата. Една легенда разказва, че Архангел Михаил навързал вълците и ги повел след себе си. Затова вълчите дни са прикрепени към неговия празник.
На този ден жените строго спазват определени забрани: думата вълк не се произнася; не работят с вълна, не кроят и шият дрехи, защото вярват, че човек, облечен с дреха, изработена през тези дни, ще бъде нападнат от вълци; не похващат остри предмети - игли, ножици, гребен, дарак, за да не ги стигнат зъбите на вълка; не перат, за да не се пенят на вълците устата.
Друга забрана, която се е спазвала, е да не се излиза извън дома след залез слънце и да не се изхвърля пепел от огнището на двора.
Българите вярвали, че вълчият вой вещае болест, глад или смърт. Сънуването на вълк също е лошо предзнаменование. Ако вълк гони някого насън, смята се, че го очакват беди, сторени му от голям душманин.
На места в Западна България на 14 ноември се отбелязват Мратинци, Мратиньок - останали от езическата епоха, обредно-магически практики.
Мратински дни или Вълчи празници се наричат дните след Архангеловден до 21 ноември. В миналото се изпълнявали ритуали за предпазване от вълци по време на тези дни. В народните представи нощите от 14 до 21 ноември са много по-лоши от Мръсните дни, защото през тях човек може да се разболее от различни болести.
Последният ден (21 ноември) народът смятал за най-страшен. Предците ни почитали на този ден Куцуклан (така е кръстен и самия ден) за да го омилостивят и да спасят хората и стадата от вълците. Празникът на места е наричан и Вълча Богородица, най-вероятно защото съвпада с християнския празник Въведение Богородично, който също отбелязваме на 21 ноември.
