В Диоклетиановото царуване (284-305) младият Лизимах, син на римски управител, бил пратен с чичо си Селин в източните страни за съд над християните. Това било време на най-жестоко гонение. Заповядано било да се не щадят християните, но да се употребят всички средства и мъчения, за да се склонят те към отричане на християнската вяра, а непокорните със смърт да се наказват. Селин и Лизимах били придружавани от голям отряд войници, под началството на един техен родственик, на име Прим.
Селим приел с готовност поръчението на царя, понеже бил със зъл и жесток нрав, и освен това силно мразел християните. Той с радост ги подлагал на изтезания. Пратените пристигнали в областа на Палмира. Там намерили доста много вярващи и страшните изтезания и смъртните наказания се повтаряли всеки ден. Но младият Лизимай не могъл равнодушно да гледа това. Той бил едва на 20 години, бил кротък и добър и в детинство още бил чувал много добро за християните от майка си, която тайно вярвала в Христа. Сърцето му се късало от болка и съжаление, като гледал страданията на нещастните.
Веднъж, нощно време, той тайно повикал при себе си началника на отряда и му казал:
– Честни Приме, ти знаеш, че майка ми бе християнка и винаги желаеше и аз да приема Христовата вяра. Туй аз не можах да направя, понеже се боях от баща си и от царски гняв. Но колко пъти тя ми говореше за християните, молеше никога да не им правя зло и да се старая да угодя на Христа! Аз искам да изпълня това завещание. Сърцето ме боли при вида на ужасните страдания на християните и аз реших да правя всичко възможно, за да ги спасявам. Ще ги предупреждавам за нашето приближаване и ще им давам възможност да бягат!
Прим, който също жалел християните, обещал да съдейства на Лизимах. И между тях било решено да предупреждават навреме християните за приближаването на Селин, за да могат те да се скриват, а освен това да се стараят, колкото е възможно да облекчат участта на тия, които ще им попаднат в ръцете.
Приближили се римските войници до град Сивапол. В тоя град живеели 15 девойки в един дом, приличащ на манастир. Те се посветили на служение Богу чрез труд и молитва. Ръководителката на обителта, благочестивата Вриена, ученичка на дякониса Платонида, управлявала това малко християнско общество със строг устав. Всеки ден те прекарвали в труд и молитва, а в петъците се събирал в църквата за четене и обясняване на словото Божие. В тези събрания могли да присъстват и жени от града, при което завеса ги разделяла от инокините. Всеки петък голямо множество жени се събирали да слушат четене и поучение, особено пък в дните, когато обясненията давала инокиня Феврония, която станала известна на целия град със своята дълбока мъдрост. Феврония била на 20 години. От най-ранно детство тя живеела при леля си Вариена. Отличавала се с телесна, а още повече с духовна красота. Била скромна, вглъбена в себе си, смирена и кротка. Нейната пламенна вяра и дълбока мъдрост допринесли много за разпространение на Христовата вяра. Някои жени – езичници, като я слушали, оставяли заблужденията си и се обръщали към Бога.
Благодарение на Лизимах и Прим сиваполските християни били предизвестени за приближаването на войниците и мнозина се скрили. Вриена събрала сестрите и ги попитала, какво възнамеряват да правят. Феврония това време била тежко болна. Почти всички девици изявили желание да търсят безопасно убежище. С негодувание им говорела Вриена: „Как, вие още сражение не сте видели и вече предварително се признавате за победени и мислите за бягство? Не е ли по-добре всички да стоим твърдо за вярата и ако е нужно да умрем за този, Който умря за нас?“ Но като видяла страха на инокините, Вриена повече на ги задържала. Обителта опустяла. Останали само игуменката, болната Феврония, която заявила, че не желае да бяга, и престарялата инокиня Томаида, която по-късно описала мъченическата смърт на светата девица Феврония.
Почнали те с молитва да се готвят за свещено мъченичество. Игуменката най-много се страхувала за Феврония – слаба и млада девойка. Феврония с дълбоко смирение се готвела за великия подвиг и като знаела своята слабост, тя се надявала на силата Господня. „Моли се за мене, моя майко – казвала тя на Вриена, – да ме намери Господ достойна да страдам за Неговото име! Тогава безстрашно ще тръгна по пътеката на мъченичеството към Оня, Когото обикнах и Комуто се обещах от детство“.
На другия ден след бягството на инокините дошли римските войници. Някои християни те хванали и ги затворили в тъмница. Сели, като чул за женската обител, пратил там войници, но те намерили в обителта само три жени. Мислейки, че игуменката скрила останалите девици, те вече замахвали мечове срещу нея. Феврония се хвърлила в нозете им, като молела да убият първо нея, за да не види смъртта на духовната си майка. В това време пристигнал Прим и като отстранил войниците, запита Вриена: „Къде са другите сестри?“ – „Избягаха и се скриха от вас“ – отговорила тя. – „А защо и вие не избягахте? Но има още време. Бягайте! Аз няма да дам заповед да ви преследват“. Обаче ни една от трите инокини не се съгласила на това.
При среща с Лизимах, Прим му разказал за случилото се. С учудване той говорел за дивната красота на една от инокините и търсел начин да спаси младата девойка от ужасната смърт. Един войник, който подслушвал, съобщил на Селим, че Прим и племенникът му желаят да спасят една от инокините. Селим силно се разгневил и заповядал, на другия ден Феврония да бъде доведена на съд. Напразна Вриена и Томиада молили и тях да вземат заедно с нея. На младата девойка едва дали време да се помоли и я повлекли на мъчение.
Множество народ се събрал да гледа съденето и смъртното наказание, и едва ли някой могъл да удържи сълзите си, когато младата девойка се явила в окови пред жестокия мъчител. Сели заповядал на Лизимах да я разпитва.
– Робиня ли си или свободна? – бил първият въпрос.
– Робиня Христова съм – отговорила девойката.
– Името ти?
– Християнка.
Селим бил трогнат, като видял младата девойка, и бил поразен от нейната дивна красота. Той наченал ласкаво да я увещава да се отрече от вярата, предлагал й дарове, най-после обещал да я омъжи за своя племенник Лизимах, наследник на всички негови богатства. Ако не приемела предложението му, тя нямало да остане жива. С нищо не било възможно нито да смути, нито да прелъсти младата девойка. – „Аз имам небесен Годеник – кротко, но твърдо отговорила тя – и искам да остана Нему вярна. Не труди се напразно! Нито заплахите ти ще ме уплашат, нито обещанията ще ме съблазнят“.
Тогава Селин заповядал да мъчат девойката. Необикновената твърдост, с която тя понасяла най-страшните изтезания, възбуждала удивление у всички и още повече разпалвала яростта у суровия Селин, който изнамирал все нови и най-ужасни мъчения. Неведнъж вик от негодувание се изтръгвал из тълпата зрители. Народът с вик и сълзи молел да пощадят младата девойка, която биели жестоко, опалвали с огън и на която най-после отрязали ръцете и краката. Селин бил безжалостен. Яростта му не знаела граници. А Прим и Лизимах с дълбока скръб гледали на смъртното наказание, което не могли да предотвратят. И чудна промяна ставала в душата на юношата. Той си спомнил онова, което майка му разказвала за християните, и чувствал, че девойката чрез своите страдания спасява и него и го довежда до Христа. Когато най-после на мъченицата отсекли главата с меч, той се затворил в стаята си и плакал безутешно.
Наказанието не закъсняло да постигне Селин. Той дошъл в квартирата си в някакво изстъпление и дълго с бързи крачки ходел из стаята без да говори с никого. Изведнъж някакъв ужас го обзел. Той страшно взел да охка. Ударил си главата о мраморния стълб и мъртъв паднал на земята. Общото смущение и шум дали на Лизимах да разбере, че се е случило нещо необикновено. Той дошъл и, когато видял чичо си да лежи мъртъв, дълго не могъл да каже ни дума. Най-после извикал: „Велик и благословен е Богът на християните, Който отмъсти за невинната кръв!“ Той заповядал да изнесат вън от града трупа на умрелия и да го погребат по езически обичай, а на всички християни да известят, че те без страх могат да се върнат в града и да присъстват на погребението на мъченицата. Сам той с Прим благоговейно събрал останките на светата мъченица и ги принесъл в обителта.
Привечер тълпи от народ влизали в отворената врата на обителта покланяйки се на останките на мъченицата, славели Бога, Който й дарувал твърдост във вярата и търпение в страданията. Дошъл Лизимах заедно с Прим. „Отсега отхвърлям служението на кумирите – казал Лизимах, – оставям всички мои богатства и искам да бъда раб Божи!“ На същото се решил и Прим. И двамата на другия ден отишли да заявят на християнския свещеник за своето желание да приемат свето Кръщение. По-късно двамата станали монаси и живеели богоугодно в трудове и лишения.
Оттогава в манастира всяка година тържествено се чества паметта на света Феврония в деня на нейната мъченическа смърт. И мнозина във време на богослужението виждали светлия лик на младата мъченица между девойките, които пеели на клироса, и чудеса се извършвали при нейната гробница.
Свети преподобни Дионисий Атонски
Преподобни Дионисий се родил в село Корица или Горица, Костурско. Родителите му били от незнатен произход, но живеели в доволство сред своята селска обстановка и били благочестиви. Въпреки обикновения си произход Дионисий, благодарение на родителските грижи, положил добро начало на своето образование и при съдействието на Божията благодат постигнал такава степен на разсъдителност, че пожелал да остави всичко материално и временно, за да придобие духовното и вечното, и целият се посветил да служи на Бога.
Дионисий имал по-голям брат Теодосий. Те като братя по плът при еднакви качества на сърцето и характера се придържали към еднакви правила на живот. На 18-годишна възраст Теодосий пожелал да види Цариград, за да може сред благочестивите тамошни монаси да си намери опитни ръководители в житейския път и да възприеме от тях необходимите наставления. Оставил родния си край, родителите и брат си, Дионисий, който тогава бил още дете, тръгнал за Цариград и първо се явил в патриаршията, като изключително място и пристанище на монаси с изпитан живот, които съставят цвета и красотата на Църквата. Той си изпросил позволение да се настани там, и, от една страна, усвоявал началата на подвижническия живот, а, от друга, се обучавал на всичко, което трябвало да знае от външното образование. При своите отлични способности Теодосий достатъчно изучил Свещеното Писание и догматите на вярата, поради което се радвал на всеобщо уважение и обич, толкова повече, че се отличавал с кротък нрав, бил ласкав в отношенията и разговорите си с другите, удивителен в подвижническия си живот и над всичко самият му външен вид бил благороден и привлекателен. Тези негови качества не могли да останат скрити и за самия патриарх. Чул за добродетелния му живот, той му обърнал особено внимание, поради което го ръкоположил най-напред за дякон, а после и за свещеник, като силен в словото и удивителен в познанието на Свещеното Писание.
Като свещеник Теодосий започнал да живее още по-строго, а това станало причина да се появи в него сърдечно влечение към пустинна тишина и безмълвие (исихия). В този стремеж към уединение той напуснал Цариград и заминал за Света Гора. След като обиколил някои манастири и келии, той постъпил в братството на Филотеевата обител. Тукашните братя по името на своята обител били боголюбиви и в началото служели на Теодосий за образец на подвижнически живот. Но след това той надминал всички и станал пример за другите и истинско украшение на боголюбивото братство. Междувременно умрял игуменът и братята молили Теодосий като опитен и достоен да стане водач на духовното стадо. Като истински послушник, той приел игуменския жезъл и при помощта на Божията благодат така мъдро ръководел всички по пътя на монашеското житие, че името му се прочуло по цялата Света Гора и мнозина идвали при него за душевна полза.
След като Теодосий заминал за Цариград, малолетният Дионисий чувал за монашеския живот на брат си и пламенно пожелал да посвети и себе си на Божие служение. Но понеже на Атон не приемали много млади като него, наложило му се да почака до своето пълнолетие. Тогава като орел литнал към Света Гора, и то при брат си във Филотеевата обител.
След някое време игуменът постригал в монашество брата си Дионисий, който благодарил на Бога за изпълнението на своето отдавнашно желание. Под мъдрото ръководство на брата си той започнал да напредва в подвизите, подражавайки на благочестивите старци. А Теодосий започнал да го занимава с изучаването на Свещеното Писание и с божествените догмати на Църквата, след това го назначил за еклисиарх, а още по-нататък чрез епископа на Иерисо го ръкоположил за дякон и на 30-годишна възраст – за презвитер.
Но божественият Дионисий, преизпълнен със сърдечна любов към Бога и стремейки се към по-висши подвизи на пост, молитва и съвършена бедност като древните богоносни отци, решил да потъне в дълбоката атонска пустиня, където при съвършено безмълвие (исихия) и ненарушима тишина да се занимава с умната молитва и да беседва само с любимия Спасител. На юг от върха Малък Атон намерил пещера и близо до нея извор с прекрасна вода. Той благодарил на Бога и останал там без необходимите средства за живот. Хранел се духовно с четене на Свещеното Писание и с молитва, а за храна на тялото му служели кестените в гората и дивата горска растителност. Когато му се прищявало да хапне хляб, той се спускал до някоя атонска келия или манастир и пак потъвал в своята пустинна пещера.
Така минали три години. Дионисий най-после постигнал съвършенство, след като толкова време очиствал своите телесни и душевни чувства с молитва и пост. Тогава се явил при него един от опитните подвижници на Света Гора и поискал благословението му да се засели до неговата пещера. С голям труд успял да измоли разрешението му, защото той строго пазел своето безмълвие (исихия). Подир него дошъл и друг брат, двамата си построили колиби и се подчинили на Дионисий с безусловно послушание на неговата старческа воля. Но както град не може да се укрие, когато стои навръх планина, така и подвизите на Дионисий се разчули навсякъде и цялата Света Гора се изпълнила със славата на неговото име. Вследствие на това мнозина идвали при него за наставление и изявявали желание да останат под неговото старческо ръководство.
Междувременно брат му Теодосий бил пленен от турски морски разбойници както през нощта срещу Благовещение заедно с някои братя ловял риба на морския бряг. Пленниците били отведени в Бруса, откупени от тамошните християни и пуснати на свобода. Вместо на Атон, Теодосий отишъл в Цариград, където го познали и задържали. Случило се тогава да умре митрополитът на град Трапезунт, където по онова време се намирал византийският император Алексий Комнин. Патриархът против волята му ръкоположил Теодосий за епископ, възвел го в митрополитски сан и го изпратил в Трапезунт. Там Църквата и императорът го приели тържествено и радостно, защото той бил във всяко отношение изряден: с привлекателна външност, със силно и сладко слово, приветлив в отношенията си, със сърдечна чистота и свят живот, обладавал обширни и дълбоки познания по Свещеното Писание, историята, догматиката и каноните на Църквата.
Като слушал всичко това, Дионисий се радвал за брата си. А като научил, че брат му имал разположението на императора, той намислил да се възползва и да получи помощ за своята новострояща се обител както от митрополита, така и от императора.
Теодосий представил на императора брата си, който му предложил да стане ктитор на неговия новостроящ се манастир. Императорът бил трогнат от предложението, приел го с готовност и издал нарочна грамота, с която задължавал и приемниците на царския престол да се грижат за тази обител. И манастирът дълго време получавал от царската хазна по 1000 сребърници ежегодно.
Преподобният издигнал великолепен храм в чест на свети Йоан Предтеча, прокарал водопровод и направил всички манастирски здания. Така се появила светогорската обител „Свети Йоан Предтеча“ в 1380 г. след Рождество Христово.
Но подарените средства не стигнали за пълното благолепие на манастира и храма, затова се наложило преподобният Дионисий пак да пътува до Трапезунт за нови помощи. Но когато се завърнал в манастира, той го заварил пуст и ограбен от турски морски разбойници, които отвлекли в плен и всички негови монаси. С получените суми той трябвало да изкупва пленените свои монаси и пак останал без средства за довършването на строежа и украсата на църквата.
Преподобният разказал на брат си и на императора за станалото нещастие. Императорът обещал нова помощ, но Дионисий не доживял изпълнението на това обещание. След няколко дни настъпил последният му ден. Препоръчал своята обител на брата си и на императора, и в тяхно присъствие, с молитва на уста, отишъл при Господа на 72-ата година от рождението си, на 25 юни. Трапезунтският митрополит тържествено погребал брат си, от чийто гроб впоследствие започнали да стават чудеса, когато вярващите молитвено призовавали преподобния за неговата благодатна помощ.
Свети преподобномъченик Прокопий Варненски
От Атонски патерик
Преподобномъченик Прокопий произхождал от околностите на Варна. Бил син на благочестиви родители. Като станал на дванадесет години, той пожелал монашески живот, затова оставил родители, роден край и сродници и се оттеглил на Света Гора. Като пристигнал там, отначало той решил да се запознае със съществуващите различни видове монашески живот. Накрая избрал отшелническия живот и се подчинил в послушание на един старец, на име Дионисий, който се подвизавал в скита „Свети Иоан Предтеча“ (Основан през ХIV век от българина преподобни Дионисий, родом от село Корица (Горица), Костурско). А след време приел от него монашеско пострижение, което отдавна желаел. Блаженият по природа бил незлобив, украсен с особена простота на нравите и мнозина се възхищавали на неговата доброта, послушание към стареца и търпение в трудностите на аскетическия живот.
Но врагът на човешкото спасение не търпи да гледа такива добродетели в един юноша. Затова в своята злоба въстанал против него със силна духовна борба и започнал всеки ден да му навява помисли да се върне в света. Бедният Прокопий не устоял на тези помисли и решил да напусне мястото на своите подвизи. Явил се в град Смирна. Като пристигнал тук, врагът започнал да му внушава друг помисъл, по-лош от първия: понеже оставил подвизите на покаянието и не устоял в тях търпеливо докрай, а се върнал в света, то непременно ще бъде подложен на мъчение. Смущението на душата му особено се увеличило, когато узнал, че мнозина го окайват за това, че напуснал светогорския скит, и това го хвърлило в отчаяние и го довело до решимостта да изпусне от ръцете си котвата на благочестивата вяра. И както там не се сетил да потърси наставленията на стареца си и забравил да получи благословението на духовния си отец, така и тук не помислил да открие някому тази своя мрачна мисъл и да помоли за добър съвет, поради което се получило неговото горчиво и жалко падение. И така, без да открие никому своето намерение, един ден той отишъл при градския кадия (съдия). Стражарите го попитали:
– Какво искаш? Някаква молба ли носиш на кадията, или искаш да станеш мюсюлманин?
– Прокопий отговорил:
– Да!
Стражарите с голяма радост и тържествувайки веднага го представили на кадията. Нечестивият кадия се зарадвал не по-малко от стражарите и запитал Прокопий:
– Наистина ли желаеш да се обърнеш към нашата вяра?
– Да, наистина – отговорил окаяният, – като забравил своите строги обети, обещанията за вечни радости и страха от вечната мъка. Но понеже застанал пред кадията не в монашеското си облекло, а цивилен, кадията го попитал:
– Защо носиш брада?
Отстъпникът отговорил:
– Отдавна реших да сменя вярата си и затова преждевременно пуснах брада.
Това още повече зарадвало кадията, защото виждал, че отстъпникът от цялата си душа се обръща към тяхната религия. Веднага нечестивецът го огласил със своето душепагубно оглашение, заповядал му да произнесе някои хулни думи, което отстъпникът и направил, посъветвал го да остане твърд в своята решителност и след 15 дни турците му наложили вече и самия печат на своето нечестие – обрязали го.
Но дивни са Твоите съдби, Господи! Щом отстъпникът приел на себе си този гнусен печат, мисълта му се изменила, съвестта му започнала да го гризе, и той отчаян от това, дошъл в съзнание и решил непременно да потърси лек за душата си. Като намерил удобно време, той тайно отишъл при свой предишен приятел духовник, който го познавал още когато бил в светогорския скит. Щом го видял облечен като агарянин, духовникът се изненадал и попитал:
– Какво е станало с тебе? Защо си в такова положение, достойно за сълзи и ридание?
Тогава отстъпникът му разказал всичко станало и прибавил, че има намерение да умие душата си от ужасния грях на отречението чрез проливане на своята кръв. Духовникът му заявил:
– Брате, това, което ми казваш, е добро, и даже свято, но добре си помисли за големите и жестоки мъчения, които ще ти причинят нечестивците! Хубаво помисли, за да не се окажеш отново достоен за оплакване! Ако си дошъл да се посъветваш с мене като с духовник, то аз ти говоря с чувството на приятел и баща… Милостта Божия няма край към нас грешните и няма грях, който може да победи Божието човеколюбие. Затова те съветвам да се върнеш там, откъдето си дошъл, и там да оплакваш своя грях. Надявам се, че Бог ще прояви към тебе Своята милост!
Но разкаяният отстъпник отговорил:
– Зная, че ще трябва да изтърпя много и жестоки мъчения от нечестивците. Но аз несъмнено се надявам, че Божията помощ, която всякога е укрепявала и укрепява мъчениците, ще помогне и на мене да понеса всички страдания за Христовото име.
Духовникът видял твърдостта на неговата мисъл и благословил намерението му.
Оттогава мъченикът започнал по-често да го посещава, като правел това с голяма предпазливост 15 дни, докато позарасне раната му от беззаконното обрязване. След като болките попреминали, един ден той казал на духовника:
– Това е последният ден на нашите срещи, защото реших още днес да застана пред нечестивия съд, затова и дойдох, за да се сбогувам с тебе.
Тогава заедно изпели молебен канон на света Богородица, разцелували се с последно целование и излезли, като духовникът вървял след него до самото съдилище. Мъченикът застанал пред кадията, хвърлил от главата си зелената мохамеданска чалма и с голяма смелост започнал да изобличава тяхната религия и да укорява нейния основател. Агаряните отначало мислели да променят настроението му с побои и затвор. Но като нямали успех, започнали да му обещават всевъзможни блага, високи длъжности и чинове. Мъченикът отговорил на техните съблазнителни обещания:
– И целия свят да ми бяхте дали, пак нямаше да промените моето разположение!
Виждайки непроменимата му мисъл, беззаконниците изпаднали в голям смут и нямайки време да се занимават с изтезания, решили незабавно да му отсекат главата. Защото точно тогава се получил султански ферман, с който се съобщавало, че царството на агаряните се намира в опасност от нападащи врагове и се заповядало бързо да се решават всички големи и малки дела, за да могат да се заемат с отклоняване на опасността.
Когато мъченикът бил доведен на лобното място, неговата смелост, спокойствие и мъжество хвърлили в изумление агаряните, и никой от тях не смеел да го обезглави. Варварите се засрамили сами от себе си и започнали един друг да се канят, но въпреки това никой от тях не се решавал да обезглави мъченика. Но имало един отстъпник от Христа, известен на всички със своята свирепост и превъзхождащ другите със злобата си – него довели на лобното място и той изпълнил това, което не могли да сторят природните варвари, и по този начин препратили душата на страдалеца при праведния Съдия, за да получи от Него мъченически венец.
