(Враца е единственият областен град извън столицата, в който към декември м.г. средната заплата бе прехвърлила 2 хиляди лева – беше 2052 лв. А в същото време там цените на стоките и услугите са доста ниски – градът е на трето място след Монтана и Смолян по ниски цени.
Оказва се, че в България има голяма ножица в цените по региони особено при услугите. Например ако във Велико Търново химическото чистене на едно зимно яке от изкуствена материя струва 14 лв., то в Кърджали същото нещо е 30 лв., а това е повече от двойно по-скъпо. А разликата в средните заплати в двата града не е чак толкова голяма.
Същото е и при коафьорските услуги: боядисването на коса и стайлингът със сешоар излиза 30 лв. в Пазарджик, докато във Варна цените се движат между 80 и 100 лв. (виж таблицата).
Едно късо мъжко подстригване може да струва 10 лв. в Пазарджик и 30 лв. във Варна.
Нещата не опират само до това, че Варна е туристически град и много по-голям от Пазарджик, защото и в Кърджали боядисването на коса е около 80 лв.
При този тип услуги цените зависят много от разходите, а не е тайна, че точно във фризьорския бизнес масово се укриват доходи и не се издават касови бележки.
Това се отнася и за всички видове услуги, в които една внезапна проверка не може да установи колко клиенти са минали до този момент.
Ако някой прави примерно 10 масажа на смяна, а е издал само 4 касови бележки, данъчните трудно могат да установят нещо нередно.
Защото клиентите вече са си заминали и по нищо не може да се разбере колко човека са били обслужени.
При храните, особено ако се гледат цените в големите хипермаркети, разликите по региони са нищожни, дори може изобщо да няма. Големите търговски вериги имат специална политика да поддържат еднакви цени в обектите си в цяла България, дори когато пускат нещо на промоция.
При цените, които се определят на регионален принцип, разминаванията по-скоро са големи. Например билетът за еднократно пътуване с градски транспорт във Варна струва 2 лева, а в Пловдив – само 1 лев, при положение че и на двете места се обслужват големи територии и има много линии.
Но това са решения на местната власт, които не се вземат само от съображения за икономически разходи и ползи, а и от чисто политически.
Почти същото е положението и с таксиметровите превози, при които местната власт определя минимална и максимална цена, а всеки превозвач решава точно за колко вози. Може би има логика в Монтана 1 километър по дневната тарифа да струва само 55 ст., но в Пазарджик в никакъв случай не живеят по-богати хора, а там същото нещо струва почти 6 пъти повече - 3 лева. При това патентният данък за 1 таксиметров автомобил в Монтана е 400 лв. на година, а в Пазарджик 300 лв.
Но тук своята дума казва и потреблението – ако в Монтана има прекалено много жълти автомобили, а не чак толкова голямо търсене, естествено е, че ще возят евтино.
За сравнение, най-високият патентен данък за таксиметрова дейност в България се плаща в общините по Южното Черноморие – там този налог масово е над 600 лева на година, а в Созопол е дори 1000 лева. В столицата той е 850 лв. на година.
При наемите за жилища в центровете на градовете трудно може да се улови някаква логика освен, че в по-големите градове е сравнително по-скъпо. Но те обикновено са и университетски центрове, а където има висше учебно заведение, се предлагат и се наемат много квартири и цените са по-скоро високи. Например в столицата районът около Медицинска академия винаги е бил с наеми, почти равни на тези в “Лозенец”, “Иван Вазов” и топцентъра. Защото в това висше учебно заведение учат и сравнително много чужди студенти.
По същата логика във Варна, Бургас и особено в Пловдив наемането на обзаведен апартамент в центъра е най-скъпо. Почти до същите цени се доближава и Велико Търново. Но не е така в Кърджали, Смолян и Пазарджик.
