Ето какво разказва битият Калин Тодоров:
"На 9 януари 2019 г. бях нападнат и пребит. Към 16:00 часа прибирах моя племенник от Второ основно училище. Заедно с нас вървяха още четири други деца. Вървяхме по сляпата улица над детската ясла. Снегът беше дълбок. Изведнъж дойде една лека кола, която искаше премине. Направих забележка на шофьорката, че не може да минава оттам и че ако тя мине децата, ще трябва да отидат в преспите. Тя обаче продължи.
Почуках втори път на стъклото на автомобила й. Тя не реагира, въпреки че като майка би трябвало да прояви милост към децата, които заради нейното удобство трябваше да преминат в непочистената част на пътя. Тя отново се направи, че не ме разбира, тогава потропах на прозореца на автомобила, с жест и показах да го свали, за да и кажа каква й е грешката.
Час по-късно разбрах, че вербализацията не е силната част на семейството. Бях се вече прибрал вкъщи и виждам един сив автомобил пред къщата. Излязох да видя кой е, мислейки си, че това е някой куриер. Попитаха ме: "Ти ли си Калин?". Казах: "Да". Въпрос: :Защо си чукал по прозореца на жена ми?" Отговаряйки, обясних ситуацията. Последва удар с юмрук в окото ми. Изправих се и казах в своя защита: "Нямаш право да ме удряш, аз все пак съм журналист!"
Тогава той се разяри и амбицира. Слезе от колата. Започна с ярост и неоправдана гняв да ме удря по главата, аз се опитвах да се предпазя, но това още повече го ожесточаваше, започна и да ме рита по главата. Аз се свих. Той, явно задоволен от постигнатото, се качи в колата си и тръгна. Адреналинът навярно е този, който спасява човек в такъв момент. Изправих се и единственото, което можах да запомня, е номерът на автомобила, част от него - М700... Аз бях посинял и почервенял.
Няколко дни седях вкъщи, не заради болката, тя се преживява, а заради обидата и огорчението. Този млад мъж явно в живота си не е видял друг, по-добър пример, навярно и неговите деца ще израснат такива. Навярно аз, чрез моята работа не съм успял да достигна до тази бедна душа и да запаля там поне една искрица към нещо по-добро.
Аз от моя побойник не искам нищо. Всичките пари на света не могат да изтрият нанесената ми обида. Надявам се той да бъде предупреден и това предупреждение да му стои като обица на ухото и да знае, че със своето поведение дава пример и на своите деца.
А извинение? Това мога да очаквам само от достоен човек."
