Необходимостта от църковна организация на българските земи, независима от Цариградската патриаршия възниква още с покръстването на българите в 864 г. Княз Борис I (852-889), чрез средствата на дипломацията и лавирайки между Източната и Западната църква, успява да създаде такава. На първо време това се оказва невъзможно и той трябва да се примири с архиепископ и висше духовенство от гръцки произход (макар и подчинени пряко на княза), както и с богослужение на гръцки език.
На свикания през 893 г. Преславски народен събор, наред с избора на Симеон за български владетел, е взето решение за замяна на гръцкия език със славянски при богослужение. През своето управление цар Симеон I (893-927) постепенно заменя гръцкото висше духовенство с българско и създава Българската екзархия, която при наследника му цар Петър I (927-970) прераства в патриаршия.
На преговорите между царя и император Роман Лакапин през 927 г. се стига до имперско признаване на царската титла на българският владетел и до канонично въздигане на главата на Българската църква като патриарх на България. Впоследствие гърците отричат многократно направените от тях безпрецедентни отстъпки, но в архивите на Ватикана е запазено копие от решението на императорския синклит за признаването на Българската патриаршия от 8 октомври.
Първият български патриарх е Дамян Доростолски (Дръстърски), а седалището му е в столицата Велики Преслав. Впоследствие патриаршеския престол е преместен в Дръстър.
Според авторитетни историци като Васил Златарски и Георги Бакалов още при цар Симеон I на втория всебългарски църковно-народен събор в 917 или 918 г. българската архиепископия е издигната в патриаршия за да бъде узаконен имперския му титул, този въпрос е тясно свързан с признанието на царската титла на Симеон от страна на Константинополската патриаршия, което все още не е напълно изяснен проблем в медиевистиката.
Източник: actualno.com
