Скътан между стръмните бели скали на Искърския пролом, Черепишкият манастир „Свето Успение Богородично” е един от най-красивите български манастири, с драматична история и множество легенди. Опожаряван и разоряван в годините, манастирският комплекс е „възкръсвал” многократно под златните ръце и сърце на не един духовно извисен българин.
Възникването на Черепишкия манастир е свързано с историята на средновековния „Коритенград”, съществувал в близката местност „Ритлите"
Над белите скали и непристъпните зъбери покрай Искър отдалече се виждат 12 дървени кръста, които олицетворяват безсмъртието на 12-те Апостоли. Според легендата манастирът е получил името си от белеещите се кости на загиналите войни, останали след битката на цар Иван Шишман с османските нашественици, състояла се в района. Иван-Шишмановият устав (типик) от 1390 г. се пази и днес в Църковно-историческия музей на София.
В него се споменава, че манастирът е бил разрушен по време на битката. В началото на 17 в. Черепишкият манастир е възстановен по инициатива на известния български художник Пимен Зографски. Тогава е издигната и сегашната църква. През Възраждането в манастира се развива богата книжовност. Създадено е килийно училище и са писани и преписвани книги, жития и евангелия, като някои от тях са - „Черпишкото четвероевангелие” от 16 в. със златни корици и украсено с библейски сцени и „Данаиловото евангелие”.
В Черепишкия манастир се съхранява сабята на Ботев, взета от убития войвода и пренесена от Петър Македончето, както и черепите на дванадесетте Ботеви четници в манастирската костница.
Тук през 1889 г Иван Вазов пише и известния си разказ „Една българка”. И днес Черепишкият манастир е запазил цялата си притегателна сила на светилище, неподвластно на хода на времето и историческите превратности. Мост между земното и божественото, тленното и вечното, миналото и днешното. Манастирът е действащ - извършват се литургии, отбелязват се религиозни празници, но той предлага база и за краткотраен отдих.
Една от дълго спазваните и поддържани традиции тук е „харизването” на деца, свързана с вярата за чудодейната животворна сила на светата обител.
Младите майки са донасяли своите 1-2-годишни рожби и са ги „харизвали” (обричали) на Божията майка за здраве и закрила. В манастирските регистри могат да се прочетат имената на над 10 000 „харизани” деца от повече от сто населени места от цялата страна.
