В рамките на Първия Национален фолклорен събор „Леденика” третият от дните беше специален. Възпроизведе се „Северняшка сватба от време оно”. Хиляди бяха жителите и гостите на Враца дошли във Врачанския Балкан, за да видят и чуят, че традициите оживяват. От няколко месечни малчовци до хора в преклонна възраст облякоха национални носии и се включиха в родолюбивото тържество.
То започна в ранните часове на неделя, когато младоженците Катя Цекова и Ангел Петров отидоха със своите близки да вземат кумовете си Анелия и Николай Тодорови. Както е било по време на предците им, сватбарите завиха хоро на мегдана на село Згориград. Повече от 300 гости бяха специално поканени от младоженците, а на поляната пред хижа "Леденика" към тях се присъединиха още 800 души с български носии и дух български. Зрителите пък на поляната бяха около 5 хиляди.
Софрата беше опъната на стотина метрови месали, постлани върху дъхавата планинска морава. Възстановката не беше изиграна от актьори. Всичко по искането и вземането на булката под звуците на "Ела се вие, превива” пресъздадоха роднините и близките на младоженците. Имаше сватове, дарове, заръки на свекървата, помазване на портите с мед, разчупване на ритуален хляб… Имаше всичко което столетия е имало на българските сватби.
Бракосъчетанието извърши кметът на Враца Калин Каменов, който също носеше бяла северняшка роба и обяви младите за семейство. Съвсем истинското брачно свидетелство градоначалникът даде на булката, като й завеща да пази топлината на семейното огнище. Хиляди викнаха „горчиво” и младите се целунаха, щастливи от дългоочакваното събитие.
Двамата споделиха за Medianews.bg, че от 10 години живеят заедно, имат две деца и шансът да се вземат както подобава и както са мечтали е дошъл с предложението на организаторите - Община Враца и „Лудогорие АРТ” да са първите млади, взели се както е било по едно време. Завиха се хора, пяха се песни. Отец Иван от Нови хан и отец Владислав благословиха младите и гостите им.
Сетне всички над 1200 души се наредиха край дългите софри върху шарените черги на тревата. И кой казва, че традициите не са това, което бяха? Сватбата във Врачанския Балкан беше. Хората бяха пременени, багрите на природата грееха в гайтаните на носиите им, усмивките им светеха с топлината на юнското слънце...
Красотата на планината и достолепието на традицията се сляха в едно и сякаш носталгията по отминалото време върна доброто у всички. Нямаше официалности. До депутат седеше баба от страна на булката, до общинар, двегодишно дете с везана забрадка от родата на младоженеца. Някак равни се почувстваха хората, еднакво въодушевени, че нещо хубаво се случва, че нещо съвсем българско ги свързва.
Всеки, които беше на северняшката сватба, сякаш беше там за да каже „И аз съм българин”. Там беше и Баце. С цялото ни уважение, така представяме врачанинът Краси Радков. Той дойде като обикновен зрител, облече бяла риза с шевица и седна при хората от родния си град.
На сватбата се случи една заедност, която толкова ни е нужна сега. Успяха организаторите, случиха и на участници в събора. Ще искаме сметка на общинарите, ако той не стане традиция, както обещаха.
