Мнозина ще се запитат откъде е тази обезвереност и това богохулство? Отговорът е прост и видим. Достатъчно е да минете през Искърското дефиле с влак, да слезете на гара Черепиш, която вече два пъти посреща високопоставени гости, пътуващи с атрактивния влак, теглен от прословутия парен локомотив „Баба Меца”.
За повечето хора името Черепиш се свързва най-вече с Черепишкия манастир. По-посветените стигат и малко по-далеч, асоциирайки Черепиш с безсмъртната творба на Иван Вазов „Една българка”.
През XIV век, край живописните брегове на река Искър - там, където тя лъкатуши сред непристъпните скали на дефилето - е изграден Черепишкият манастир. През дългата му история той се превръща в крепост на българщината. Устоял на многобройни опожарявания, през годините манастирът предлага убежище на много наши книжовници, сред които и Софроний Врачански.
Над 600 години местността край гара Черепиш е
тясно свързана с християнството, най-вече заради манастира "Успение
Богородично". На метри от него обаче има още няколко постройки, служили на
вярата. Днес те са изоставени, но историята им е също толкова бурна, колкото
тази на близкия манастир. Тези сгради някога са принадлежали на Софийската
духовна семинария.
На 31 март 1902-ра в местността Куру баглар, край София, Негово Царско Височество княз Фердинанд II полага основите на Софийското богословско училище, което е преименувано на Духовна академия. В следващите години Семинарията се превръща във все по-престижно духовно училище. Този подем обаче е спрян по време на Първата световна война. През 30-те години Семинарията най-сетне успява да си стъпи на краката, но идва нова беда - избухналата Втора световна война и последвалите бомбардировки над София.
За кратко след войната, между 1947-ма и 1950-та, учебните занятия отново се провеждат в собствената сграда на Семинарията в София. Малко известен е фактът, че през септември 1950 г. комунистите заточават за дълги години Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски” на гара Черепиш, превръщайки имота на Духовната академия в дворец на пионерите.
По това време Софийската семинария се обединява с Пловдивската и двете са преместени на гара Черепиш, където е създадена сграда за провеждане на учебните занятия. Животът на семинаристите в Искърското дефиле продължава до 1990-та, когато с министерско постановление Духовната академия си възвръща имотите в София. Сградите в Черепиш опустяват.
Днес това свято място на вярата и на българщината тъне в разруха. Природата е превзела и сградите, и пространството. А всяка една от тези сгради е уникален паметник на архитектурата и на…безхаберието…
Тишината е зловеща, смущавана единствено от тракането на преминаващите наблизо влакове. От време на време само се чуват приглушените звуци от падаща мазилка. Сградите приличат на скелет, чиито изпочупени прозорци стърчат като строшени кости. Каквото е можело да бъде изнесено, отдавна е изнесено.
Високо някъде там, сред клоните на старите дървета се спотайват останките от храма "Св. Климент Охридски". Целият е облицован с дялан камък, което напомня църквите във Велико Търново. Но в момента тъне в запустение.
Потънала в бръшлян и бурени, църквата прилича на зловещ декор от филм на ужасите. Когато човек се приближи към входа, потръпва от необясним страх, очаквайки да се сблъска с някой призрак.
