История на таратора По българските земи отвежда към Средновековието. През XVI-XVII век това ястие често се споменава от западни пътешественици, пътували през нашите земи, макар и не точно с това име.
В повечето балкански и ориенталски страни то има някакви местни варианти, например салатата дзадзики в Гърция. В Турция наричат таратора джаджък, а таратор казват на един сос от чесън, кисело мляко и счукани ядки (орехи, лешници или бадеми), който поднасят с риба.
Самата дума таратор е персийска, поради което историците смятат, че и самото ястие е пренесено по нашите земи от Персия, като по пътя и още повече с времето е претърпяло известни промени и развитие.
Така тараторът е станал български, независимо че е познат по целите Балкани, а също и на остров Кипър. В речника на Найден Геров думата таратор е обяснена като „студена чорба от краставици, чеснов лук, орехи и оцет”. В Иран и днес се приготвя подобна студена супа от кисело мляко, краставици, чесън и черен пипер, но вместо копър й слагат пресен джоджен, а понякога добавят също орехи и стафиди.
В стари рецепти от разни краища на България се срещат различни варианти на таратора. В миналото някъде са го правили с вода и оцет вместо мляко, другаде са му слагали хляб или маруля. Времето е изгладило тези различия и постепенно се е наложил един общоприет стандарт, описан по-горе. Демократичните процеси внесоха една лека иновация - появи се тараторът в чаша.
Някои любители на свободните кулинарни интерпретации предлагат и таратор от моркови, но тази версия все още не е станала популярна и има по-скоро експериментален характер. В интернет може да се срещнат и други екстравагантни хрумвания, като таратор с коприва вместо краставица или с авокадо и естрагон, или пък желиран.
