"Разбрах, че знаят за моя случай. Има комисия в България която казва, тоя и тоя страдал и преценява. Боже, аз разбих семейството си. Родителите ми бяха интернирани заради мен. Брат ми Васил избягал през Турция и се видяхме в Германия. Изгониха ме от гимназията, не ми позволиха да завърша. Ще ми се да се провикна: "Чуйте, вервайте ми - патриот съм и нищо не искам!" Но нейсе... Предпочитам да давам, защото обичам."
Завърналият се бежанец отсича, че е по-добре нищо, отколкото позорните 20 лева и дари площадка с катерушка и люлка за 12 500 евро на децата от Монтана. "Напуснах България от обич, бях прокуден от соцрежима", споделя Маринов. Той пожела на малките палавници от Монтана да бъдат добри българчета и да останат в родината си и изпя песента "Я, кажи ми, облаче ле, бяло".
Нашенецът бил обявен за бранник и избягал през 1949 г. след среща със своята любима девойка. Нейните писма дошли до него след 50 години, когато отворил досието си. Цели 500 страници със сведения са изписани за Кирчо и фамилията му, за тяхната противонародна дейност от служители на Държавна сигурност. Досието му тежи близо 3 килограма, чел го 3 месеца. До 60% му е ясно кои са писали доноси, за останалите нищо не знае. Намерил и 80 писма, писани до него, но неполучени. най-скъпи са му любовните признания на Величка. Нея не успял да види, починала рано и отнесла мъката си по него, разказвала дъщеря й.
Изключили го от гимназията във Фердинанд за антинародна дейност, че не пожелал да влезе в РМС-а. Арестували го като "враг на народа" и го тикнали във врачанския затвор до 1948 г.. После получил призовка за трудовак в село Спанчевци. На 2 юли 1948 г. го затворили в запуснат свинарник, уж във връзка със смъртта на вожда Георги Димитров, а той не бил напускал района. Във войнишката му книжка има забележки: "реакционер" и "зле настроен политически", задето членувал в ЗМС-а.
"Никога няма да забравя вечерта, когато разбрах, че отново ме чака затвор. Предупреди ме един добър човек, разсилен, Цветан Дренчев. Решението било взето от комуниста Илия Кръстев, за да сплашат останалите. Ние на село се обичахме и поддържахме. Давахме мило и драго да помогнем на ближния. Така ни повеляваше християнската вяра", спомня си възрастният мъж, долетял от Германия.
Вечерта в селцето имало забава и Кирил танцувал с най-красивото момиче. Любовни искри прехвърчали между двамата луди-млади. Но той бил притеснен, сякаш буца била заседнала на гърлото му. Властите затягали яка примка около врата му. "Свиреха ръченица, играех Елениното, после живата музика поде Елениното, а аз тропках ръченица", разказва смутено Маринов. "Какво става с теб?, попитала го с нежен глас девойката, да не би да си решил да бягаш в чужбина, вземи ме."
Наплашеният младеж не посмял да сподели дори с нея, че въпросът е на живот и смърт. Или трябвало да се прехвърли оттам "желязната завеса", или го чакала отново килията. Пред очите му като на филмова лента се редели картини от тежкия къртовски труд в затвора - чукането на павета по цял ден, само на хляб и вода. Там вече бил за мечтите за свобода, които господстващият режим му отнел твърде рано.
Кирил Маринов избягал с още петима души за Сърбия през границата на Чипровския балкан, въоръжени с войнишки нож. Скрили се в частна вила, с ножа разбили тавана , за да се скрият нависоко от кучетата на ловджиите, които излизали в неделята. Завършил гимназията в Цариброд (дн. Димитровград), преди да се установи във Франкфурт, бил в лагер в Италия. В Германия започнал като амбулантен търговец. Не знаел езика и се радвал, че картофи е сходна дума.
Гордият и буен Кирчо ритал парцалена топка, увита във волска козина с другарчетата си в село Винище. И с всичко това - страстта към футбола, приятелските компании и обичта в семейството, мечтите, трябвало да се прости, заради свободолюбивия си дух и прогресивни убеждения. От милицията предприели гонения срещу него.
"За Господ случайни неща няма. Винаги съм пристъпвал с вяра за всичко", връща се той назад в годините.
След бягство през границата се установява след много премеждия във Франкфурт и там се захваща с търговия. Провървява му в бизнеса, бързо, но и трудно благодарение на своята упоритост и желязна воля забогатява. Но все го тегли към родното село. Спомня си за истинското мляко, топлите питки, китките здравец, красотата на Балкана, за изгрева и залеза. Търси път към душите на хората, защото за да пресечеш една ръка трябва да намериш брод...
"Хер Маринов е голям българин, родолюбец, за нас той е светец, благородник. Ето сега ние гледаме ниско в земята, а той ни изправя с обич", казва приятелят му Иван Крумов. И той получи писмо с половин век закъснение. И 78-годишната Димитрана потвърждава, че жителите на село Винище си спомнят непрекъснато за него, а прокуденият продължава неистово да търси корена си и започва своята благотворителна дейност.
След 45 години се връща в селото си. Строени го посрещат 400 жители, наред с тях и най-върлите му врагове. Емигрантът прощава и ги прегръща. Приема извинение от Илия Кръстев, а Спас Русинов, дясната ръка на Тодор Живков, не успял да срещне. Странникът обикаля гробовете на свои приятели от детинство, издирва децата им. Преди годни загубил съпругата си германка.
След годините на невъзвращенство хер Маринов помага да се възстанови черквата "Св. Йоан Кръстител" със 175-годишна история във Винище. Изграждат и камбанария. След това дарява на съселяните си голяма часовникова кула в чест на влизането на страната ни в Европейския съюз да отмерва европейското време.
Макар че е натурализиран германец, иска му се неговото родно село да е най-хубаво. Предоставя бус на кукления театър "Патилан" в Монтана да достига до всяко кътче на областта, където има палавници. Докарал линейка за болницата в Монтана. Това са поредните му жестове към родния край. Вече като почетен гражданин на Монтана той дари и още по 1000 лева за дома за деца и младежи с увреждания и на дома за медико-социални грижи за деца в Монтана.
"Не ги правя тези дарения, че съм богат, а от уважение и обич. Аз не съм избягал, за да забогатея", споделя хер Маринов. "Нямах щастието да имам деца. За това днес поемам целогодишната такса на децата от родното ми село Винище и съседното Безденица на стойност 3500 лв., обяви пред близки и сънародници благодетелят. Навън животът не е лесен, ако аз съм успял, то е защото бях твърд и съм се справял с всички нещастия и предизвикателства. Обичам всички в България. Нека делим това, което имам".
Родолюбецът връчи писма, неполучени цели 40 години на свои близки съселяни, с които играел на топка и челик. Освен странната орисия да е персона нон грата и да живее далеч от родината си, Маринов си спомня, че два пъти имал щур късмет. Веднъж, през 2004 г., пътувал с параход от Калифорния за Кения през Панамския канал, но в канала имало неочаквани ремонтни дейности и пасажерите били задържани за ден, а в Кения по това време при голямо земетресение загинали хиляди хора. Втори път, 12 часа преди атентатите, бил в една от кулите-близнаци в Ню Йорк.
"Успял съм защото бях твърд и се справях с всички нещастия. В Германия както и тук има една поговорка: "Всяко зло за добро". Сега толкова години след заточението си Маринов е заличил в паметта си образите на враговете си. Хер Маринов е готов да прости. Не вярва на очите си, че е възможно да има такава действителност. В селото го срещат изморени и отчаяни връстници.
Хер Маринов си пада малко аскет, не обича банкетите и гуляите. Но неговото благородство е заразително и цялата рода се събира в ресторант да полеят върнатата му свобода. Ала той отпива само по 25 грама ракия, хапва малко и не спира да се радва на живите.
Във Франкфурт е бил общински съветник от християнската партия, добър приятел на кметицата Петра Рот. "Съдбата ме отведе в Германия и там ще остана, споделя българинът и продължава да дири следите от миналото. Втори път преживява ужаса от бягството като отива в малката къщурка, където се криел от граничарите по пътя за свободния свят.
Голямата му мисия си остава да се изкорени насилието над политическите идеи на хората. Затова възнамерява да открие паметна плоча в село Винище за всички онези жертви, принудени да изживеят живота си далеч от България. Вярва, че това ще е знак за края на насилието над хората.
