За периода 2019-2024 г. малко над 10 хиляди хора с увреждания са работили в субсидирана заетост по нея, или между 1,5 и 2 хиляди човека годишно. Това е струвало на бюджета близо 34 млн. евро (над 15% от общото финансиране на активната политика), а нарастването на бюджета на програмата за периода е над двойно. Около 2/3 от наетите със субсидия са в публичния сектор (основно в общините), което поставя въпроса за устойчивостта и ефективността на модела. Когато субсидираната заетост е концентрирана в общински и държавни структури, рискът е тя да функционира като временна административна заетост, а не като начин за придобиване на умения за работа и стъпка към първичния трудов пазар.
Разпределението на работилите по длъжности поне формално показва разнообразие – близо 400 различни позиции за шестгодишния период. В действителност обаче около 60% от всички работили са концентрирани в едва десет длъжности. Най-много са назначените като чистачи или хигиенисти (1 603 души), общи работници (1 383 души) и технически сътрудници (1 088 души). Следват работници по поддръжка, портиери, продавачи-консултанти, технически изпълнители, младши специалисти и различни форми на охрана. Профилът на тези позиции ясно показва доминиране на нискоквалифициран труд с ограничена добавена стойност и слаби възможности за кариерно развитие.
Тази концентрация не е случайна. Липсата на действащ механизъм за обучения и повишаване на уменията означава, че участниците в програмата влизат на пазара на труда със съществуващата си квалификация и ограничения. Това на практика насочва субсидираното наемане към позиции, които не изискват специализирани умения.
Съчетанието между липсата на обучения и концентрацията в нискоквалифицирани длъжности означава, че програмата има ограничен потенциал да подпомогне по-добрата трудова реализация на участниците в бъдеще. Ако активната политика не е съпроводена с натрупване на нови умения или с ясна перспектива за преминаване към несубсидирана заетост, ефектът ѝ остава краткосрочен.
Основната заложена цел на програмата е „повишаване на пригодността за заетост“. Тя обаче видимо не я изпълнява. Програмата има някаква социална роля – вероятно намалява изолацията, създава минимални трудови навици и осигурява временен доход, но не допринася (или поне не в значима степен) за структурна интеграция на хората с увреждания в икономиката.
В контекста на общия анализ на инвалидността и заетостта това е съществено. И докато системата на медицинската експертиза определя достъпа до права и финансова подкрепа, активните политики на пазара на труда би трябвало да предлагат алтернативен път към включване.
Данните за НП ЗОХТУ показват, че този алтернативен път съществува, но остава ограничен по обхват и концентриран в сегменти на труда с ниска производителност. Ако целта е пълноценна интеграция и намаляване на зависимостта от подпомагане от бюджета, програмата би следвало да бъде допълнена с реален обучителен компонент и по-силни стимули за участие на частния сектор, така че субсидираната заетост да бъде мост към устойчив труд, а не временна форма на социална подкрепа.
