Мамо, прости ми, че вече няма кой да те прегръща!
Мамо, не помня как стана. Помня само светлината. И сирените. Помня, че ни каза да не пием. Но ние пихме. И помня, че карахме бързо. Сега вече не е спомен, мамо. И всичко е пред очите ми. Чувам полицаите да казват, че сме се ударили челно. Виждам как едно момче стои над кървавото тяло на жена и вика: „Мамо, мамо, събуди се!” Така, както аз виках, когато бях малка. И ти се будеше. Но тя няма да се събуди, никога.
Виждам как отива до студеното тяло на баща си и крещи: "Тате, ставай, нали щяхме да играем федербал!”. Така, както и ние играехме някога. Но те няма да играят. Защото и баща му няма да се събуди. Никога.
Виждам лекарите как носят безжизнено малко момиче. И чувам как момчето крещи след нея: "Не, върнете ми я! Тя е моята малка сестра, обещах и да я пазя!" Но не я опази. Защото и тя няма да се събуди. Никога.
Момчето лежи на носилката и иска да иде при майка си. Плаче и повтаря името й. Но той никога повече няма да я види.
"Мамо, толкова се радвам, че след малко ще се прибера при теб!"
Обръщам се и виждам как Поли и Росен лежат на земята. И не мърдат. Тичам при тях. Моля ги да се събудят. Но те не помръдват. Днес трябваше да отидем на кино. Трябваше да направим рождените си дни заедно. Трябваше да постигнем мечтите си. Трябваше да живеем.
Какво се случи, Господи?! Защо не ни попречи да се качим в колата.? Защо ни раздели? Защо те лежат мъртви на земята? Защо наказахме себе си, защо наказахме невинни хора? Помня как преди точно един час се карахме, че пеят силно в колата. И им крещях: "Млъквайте!" Сега замълчаха завинаги.
Господи, моля те, нека отново пеят, нека детето прегърне майка си и играе с баща си. И нека се чувства герой, задето е спасил сестра си. Нека всички да са живи и да са добре. Чувам как докторът казва: "Тази майка никога повече няма да види детето си..."
"Мамо, толкова се радвам, че след малко ще те прегърна".
Някой зад мен казва: "Съжалявам!". И чувам женски викове. Чувам твоите викове, мамо. Обръщам се да те прегърна. Толкова си красива, дори когато плачеш. Но ти ме подминаваш. Отиваш и лягаш на земята до едно от телата. И започваш да крещиш: "Детето ми, детето ми!"
”Прости ми, мамо! Прости ми, че седнах зад волана пияна. Прости ми че не те послушах. Прости ми, че ти причиних това. Прости ми, че вече няма да има кой да те буди сутрин.
Прости ми, че няма да има кой да те прегръща след работа. Прости ми, че няма да има с кой да говориш с часове. Пости ми, че никога няма да ме видиш в булчинска рокля, че никога няма да те направя баба. Ти щеше да бъдеш прекрасна баба, защото си прекрасна майка. Мамо, ти си най-добрата! Прости ми, че те оставям сама.
Мамо, намери момчето, чието семейство убих. Играй с него на федербал и го научи на всички онези неща, на които научи и мен. Кажи му, че трябва да внимава как кара и му разкажи за мен, как те предадох и как те оставих сама, точно когато имаше нужда.
Мамо, аз вече тръгвам. Винаги ще те пазя. Там, където отивам, е студено и мрачно. А какво ли не бих дала да се прибера с теб вкъщи на топло, да те прегърна и да ти кажа, че всичко ще е наред. Какво ли не бих дала да се върна назад във времето и да направя правилния избор. Какво ли не бих дала всички да направите правилните избори... за да останете живи. И да се върнете там, където ви чакат.
Мирела Николова
