Историческите извори, осветляващи живота и делото на Апостола на българската свобода Васил Левски, категорично сочат датите на неговото рождение – 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. и неговата смърт – 18 февруари (6 февруари стар стил) 1873 г.
Разминаването в датите се дължи на техническа грешка, която продължава да се разпространява, тъй като тя не е коригирана в учебниците по история. През 1916 г., когато България преминава от Юлианския към Григорианския календар или от стар към нов стил, се приема поправка от 13 дни.
За събитията, случили се преди 1 март 1900 г., необходимата поправка обаче е 12 дни. Въпреки това, за някои събития, станали през 19 век, неправилно се добавят 13 дни. Така например рождената дата на Апостола (6 юли ) се отбелязва правилно – 18 юли по нов стил. Избухването на Априлското въстание на 20 април по стар стил, днес също правилно се празнува на 2 май (поправката е 12 дни ).
Присъдата на Васил Левски е изпълнена в околностите на тогавашна София, а мястото на обесването е било в района на площада, където днес се издига неговият паметник.
„Било вторник, пазарен ден. Студено и ветровито. Обесили го заранта, та нямало много хора. Само малко турци имало, няколко кадъни, войници имало също, както и дечурлига, и българчета, и турчета.
Бил облечен във вехти турски дрехи от винен шаяк, с калцуни на краката и цървули и отгоре с япанджак.Главата му била превързана. Поискал да се изповяда и причасти, та дошъл поп Тодор Митов от „Св. Петка Самарджийска” и го изповядал и го причастил.
След туй го качили на бурето. Казали на децата да се дръпнат встрани, че да не гледат. Висял на въжето до пладне. Свалили го и натоварили тялото в една волска кола. А войниците нарязали въжето и раздали на дечурлигата за талисмани. По три гроша за парче. Такъв адет имало.
Край пътя кацали гарвани.
Едно момиче видяло от балкона на къщата си тялото в колата.
Двамата почерпени кацари били изкопали вече надве-натри гроба в хендека на Позорните гробища. Заровили го там. На другата сутрин гробът бил изровен и празен.
А две момчета от дечурлигата, дето били край бесилото, изтърчали до „Св. Петка Самарджийска” да запалят свещички.
Когато строили ЦУМ и разрушили маса къщи и маса църкви наоколо, „Света Петка Самарджийска”, кой знае защо, не посмели да я бутнат. Не посмели и туйто. Оставили я.” (текст: Деян Енев)
