На 16 април 1879 г. е приета първата българска конституция, известна като Търновската конституция. Тя провъзгласява Третата българска държава за конституционна монархия с еднокамарен парламент. Основният български закон предвижда разделение на трите основни власти – законодателната, изпълнителната и съдебната.
Според Търновската конституция, Народното събрание се явява основен орган на държавната власт. Парламентът, заедно с княза, получава правомощията на законодателната власт. След нареждане на монарха министрите внасят законопроектите в Народното събрание, а след гласуването им те подлежат на утвърждаване от княза. Според Търновската конституция, личността на княза е „свещена и неприкосновена“, а това положение го освобождава от всякаква гражданска и наказателна отговорност. Основният закон позволява на монарха да разпуска Народното събрание, да уволнява неудобните му министри и по такъв начин да манипулира правителството и парламента.
След приемането на конституцията още на следващия ден – 17 април 1879 г., Учредителното събрание започва да работи като Първото велико народно събрание с една-единствена точка – избор на държавен глава. Петербург предлага 22-годишния подпоручик и немски принц Александър Батенберг. На 26 юни 1879 г. Княз Александър полага клетва пред ВНС. На 5 юли той назначава първото българско правителство, ръководено от консерватора Тодор Бурмов. Така започва новата българска история.
