В Северна България свързват празника с обичай за дъжд, наследен от езически времена, наричан Герман, Джерман, Гечо, Герги, Калоян, Скалоян, Кабаиван. Моми и вдовици изработват гола мъжка фигура от кал или глина, с уста и очи, отбелязани с боб или въглен, и с ярко очертан фалически символ. Той подсказва идеята за оплодителната способност на мъжкото начало и за съвкуплението, в резултат на което ще се родят влагата и плодородието. Куклата герман полягат в „ковчег” – сандък от дъски и го отрупват с цветя. После започват да го оплакват като истински мъртвец.
Селският глаштай е известил съселяните, че ще „се гони змей”, та всички врати да бъдат отворени и псетата вързани. Гонците мушкат с криваците си навсякъде, из къщата, в кошарата, в плевнята, дори в гърнета и стомни, където можело да се крие змеят злосторник. После обикалят ниви, градини и воденици, като вдигат голям шум, за да прогонят натрапника. Докато трае обичаят, никой, особено женската челяд, не трябва да излиза навън, защото ако змеят, прогонен от гонците, срещне мома или булка, ще я грабне и отвлече „вдън гори”.
Ако четата на гонците срещнела някого, го биела, защото се вярвало, че змеят често приемал човешки образ. След като обиколят цялото селище и землището му, участниците в обреда отиват на реката и се окъпват, като така символично се очистват от злото, с което били влезли в досег. На зазоряване мъжете се прибират вкъщи и се вярва, че змеят е прогонен и скоро ще завали дъжд.
