На събитието ще присъстват сестрата на автора Вера Михайлова - дългогодишен педагог и директор на ОУ "Христо Ботев”, почетен гражданин на Мездра, неговият син кап. Тодор Кънчев и редакторът на книгата Александър Велков.
Рецитал по стихове на Дянко Кънчев ще изпълни читалищната трупа за експериментален театър с ръководител Юли Пухалски в съпровод на пиано на Цвети Пешевска.
Поетичното соаре е от 17.00 часа днес във фоайето на ОУ "Христо Ботев” в Мездра.
***
Дянко Кънчев е роден на 4 декември 1938 г. в с. Раданово, община Полски Тръмбеш, Великотърновско. По-късно семейството му се премества да живее в Мездра, където той завършва своето основно и средно образование. През 1956 г. е приет във ВНВМУ "Никола Й. Вапцаров” - Варна, специалност "Навигация”. Известно време през 1960 г. е редактор на многотиражка, след което постъпва в Параходство "Българския морски флот” (БМФ) като моряк на моторен кораб "Любен Каравелов”.
От 1968 г. до 1976 г. служи в Параходство "Български танкерен флот” - Бургас, като II помощник-капитан на моторен танкер "Чумерна”. През 1976 г. отново се завръща в БМФ като старши помощник капитан на моторен танкер "Резвая”, а през 1979 г. придобива правоспособност „капитан далечно плаване”, която длъжност изпълнява на танкерите "Хан Аспарух”, "Осъм”, "Велека”, "Струма” и "Резвая”. Плава и под чужд флаг, включително кувейтски по време на войната в Персийския залив (1990-1991 г.). Освободен е от БМФ на 21 февруари 1997 г.
Първоначално живее във Варна, а по-сетне е премества в "града на поетите” - Бургас. Женен е, има двама синове-близнаци Камен и Тодор.
Автор е на стихосбирката „Дим на хоризонта” (ДИ - Варна, 1962 г.), която е преиздадена през 1998 г. (ИК "Гебра” - Враца). Публикувал е стихове в централния и регионалния печат. През 2016 г. Издателство "Либра Скорп” преиздава книгата, като в нея са добавени още негови стихотворения, разкази, публицистика, интервюта и спомени на негови колеги и приятели.
Дянко Кънчев си отива от този свят на 22 март 1997 г.
***
ПРОЩАВАНЕ
Недей да казваш:
„Нямам вече син.”
Сълзите ти не ще ме върнат, мамо.
Един съм ти,
Но няма да остана,
защото моето призвание ме вика.
Недей да казваш:
„Тук е твоят дом.”
Не, моят дом са пътищата сини
по всички ширини и дължини,
където белият ми кораб ще премине.
Не ми е нужно тихото огнище.
Благословията ти искам само.
Не ми я даваш.
Нищо!
Тръгвам!
Сбогом, мамо!
